Гюстав Емар - Отмъщение

Слънцето залязваше зад Алеганските планини, огромно и червено, обагрило в пурпур гъстите облаци. Здрачът покриваше долините.

Само по върховете на планините, осветени от последните лъчи на залязващото слънце все още беше достатъчно светло.

Със залязването на слънцето се появи студен и рязък вечерен вятър. Клоните на дърветата потреперваха и високата трева, която растеше по бреговете на реката, се огъваше към земята.

Още малко и нощта настъпи. Всички предмети се сляха и образуваха маса, а техните контури постепенно се изгубиха в мрака.

Настъпващата нощ не обещаваше добро време. Наситените с електричество гъсти облаци бързо се носеха почти над самата земя. На небето не се виждаше нито една звездичка. Нямаше луна и в гъстия мрак не можеше нищо да се различи.

Граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини, които се бяха срещнали при залива Мариго с Берже и с Червенокожия му приятел Тънкия слух, скочиха в лодката със Златния клон и със Смелия — техни предани войници.

Двамата офицери бяха предприели смела експедиция.

Лодката се плъзгаше бързо по реката, като разсичаше с носа си бурните вълни.

Пътниците мълчаха, може би под влиянието на притъмнялата природа, обкръжаваща ги от всички страни.

Те изцяло се бяха отдали на опитността на индианския вожд и на канадеца.

Изглежда, в този случай наистина смело можеха да им се доверят: двамата водачи, въпреки нощния мрак, се движеха напред с такава увереност, като че ли пътят им се осветяваше от ярко слънце. Те безпогрешно избягваха препятствията и ги обхождаха, сякаш за тях това бе някаква шега.

Бяха изминали вече повече от два часа, откак лодката напусна залива Мариго, а пътниците не си бяха продумали и дума.

Граф Дьо Вилие реши да прекъсне най-после това мълчание.

— Драга Берже — каза той на ловеца, — в този мрак като преизподня не се ли страхувате, че може да сгрешите пътя?

— Наистина — усмихна се баронът, — тук е така тъмно, че маймуната би могла да настъпи собствената си опашка. Почти съм уверен, че в края на краищата ще трябва да спрем и да чакаме тук, докато поне малко се развидели.

— Защо? — спокойно запита Берже. — Нима мислите, че ние, което ще рече вождът и аз, за пръв път пътуваме в такава тъмнина? Освен това не е зле да се има предвид и следното: ако не виждаме нищо, значи, че и нас никой ве може да види, а това е твърде важно.

— Вярно е — съгласи се графът. — Ами ако сбъркаме пътя?

— Да сбъркаме пътя, господин Луи? Не, няма защо да се страхуваме от това, гарантирам ви — възрази Берже, смеейки се.

— Готов съм да ви повярвам, приятелю мой, а между впрочем си мисля, че сме се отдалечили от средата на реката и сега сме по-близо до брега, отколкото преди.

— Вие почти отгатнахте, господин Луи, наистина се приближаваме до брега.

— Нима ще излезем на брега?

— Засега още не, но реката, по която плаваме, е твърде тясна и макар да сме в средата на течението, не сме далеч от брега.

— Какво значи това, Берже? Нима не плаваме по Охайо?

— Отдавна вече, господин Луи. Напуснахме и Манонгахелу и вече почти от час плаваме по тази дълбока, но твърде тясна река, както забелязахте това преди малко.

— Как наричате вие тази река?

— Французите не я познават, а червенокожите са й дали индианското название Жълтата вода, тъй като водата й е мътна и има много жълта тиня.

— И дълго ли ще плаваме по тази река?

— Не, господин Луи. След няколко минути ще я напуснем и ще навлезем в друга, по която ще плаваме около два часа и след това ще излезем на брега. С това и ще свърши нашето пътуване по вода.

— Добре. А много ли ще трябва да пътуваме, докато стигнем до вашето жилище?

— Не, господин Луи. Ще стигнем преди изгрева на слънцето.

— Прекрасно! Приятно ми е да го чуя. Но кажете ми, Берже, защо, вместо да се изморяваме с това нощно пътуване, не изчакаме ва брега съмването? Няколко часа почивка биха ни се отразили добре.

— Поддържам това мнение — потвърди баронът, прозявайки се. — Нашите войници са по-щастливи от нас. Тези юначаги навярно сега спят преспокойно.

— При други обстоятелства не бих имал нищо против да изпълня желанието ви, господа — отговори хладно ловецът, — но за нещастие сега това е невъзможно.

— Защо? — запитаха едновременно и двамата.

— Тихо! — произнесе ловецът. — Не знаете кой може да подслушва нашия разговор.

— Как?! — извика баронът. — Нима и в тази пустиня може да бъдем подслушвани!