Гюстав Емар: Отмъщение

И канадецът започна да гребе по-бързо и по-бодро.

Лодката, плаваща до този момент в средата на реката, се отклони вдясно и се приближи до брега.

Към три часа сутринта, както бе предсказал канадецът, лодката се долепи до издадено остро парче земя, лишено от дървета и растителност.

Пътниците излязоха на брега с нескривана радост. Дългото и уморително пътуване в тясната и неудобна като черупка лодка ги беше ужасно измъчило. Те започнаха да се движат по брега, за да възстановят кръвообращението си, спирано от продължителната неподвижност.

Небето бе започнало да се прояснява. На хоризонта се показаха бледосветли ивици, верните предвестници на утринната зора.

— Преди всичко, началник — каза Берже, — ще трябва да скрием лодката на безопасно място.

Тънкия слух, като всички индианци, не принадлежеше към числото на бъбривите и затова мълчаливо кимна с глава в знак на съгласие.

— Това ми се вижда тук твърде трудно — каза графът.

— Съвсем не е тъй трудно, както мислите, господин Луи. Ще я скрием така, че да можем да я намерим в случай на нужда.

Най-напред извадиха от лодката всичко, каквото имаше в нея. Разпределиха нещата на малки връзки и наредиха всичко в строг ред на брега.

След това индианецът и канадецът изтеглиха лодката от водата, обърнаха я с дъното нагоре и ловко я вдигнаха на раменете си. Останалите взеха нещата и провизиите, които бяха положени на брега. След това всички потеглиха на път.

След не повече от четвърт час стигнаха до началото на гора, в която ги поведе индианецът, който им бе водач. Спътниците му го последваха и скоро всичките шестима изчезнаха под гористите сводове.

Тази гора, както това много често се среща в Америка, се състоеше само от един вид дървета, по-голямата част твърде стари, покрити с мъх на дълги кичури по краищата на клоните, свързани помежду си с непроходим гъсталак от лиани.

Отначало изглеждаше почти невъзможно да се върви из тази гора. Но въпреки това благодарение ловкостта на двамата водачи пътниците лесно успяваха да я преодолеят.

Французите се движеха по следите на водачите по пътеката, отъпкана от хищните зверове и криволичеща.

Стигнаха до поляна, обградена от всички страни с паднали от старост дървета. Тук водачите се спряха.

— Да си отпочинем — каза Берже, полагайки лодката на земята.

— Нима вече стигнахме? — запита графът.

— Още не, господин Луи, но сега вече остана малко. С ваше позволение, ще закусим тук. Ето, началникът вече започва да кладе огъня. Ще му помогна.

— Дявол да го вземе, и ние също — каза Златния клон. — Апетитът бързо расте при такива разходки!… И макар да не се считам за особено изкусен готвач…

— А аз някога даже учих това и едно време бях готвач — преднамерено забеляза Смелия.

Войникът произнесе това с такъв тон, че всички неволно се разсмяха.

— Е, тогава по-скоро се залавяй за работа — весело каза Берже. — Преди всичко ще скрия лодката на такова място, че да не може никой да я намери.

И като остави двамата войници и началника да приготвят закуската, се упъти към края на поляната. След това започна внимателно да оглежда дърветата едно след друго.

Огромната гора, в която се намираха в тази минута шестимата пътници, се състоеше от една и съща порода дървета, свойствена на Северна Америка. Тази порода, наречена cupressus distilha, заслужава внимание с гигантския си ръст. Когато се приближаваш към такова дърво, неволно се възхищаваш от правото и оголено стъбло, което издига едва ли не до самото небе огромния си връх, сянката на който пада на земята точно като от облак. Неговите своеобразни листа нямат подобни на себе си в нито една гора нито в Стария, нито в Новия свят.

То расте обикновено във водата или на места ниски, равни, съседни с езера или големи реки.

Стъблото, потопено във водата, и тази част, която е над нея на три или четири метра, се поддържа с издънки или подпорки.

Тези стълбове се наричат покривни греди.

Когато дървото стигне пълното си развитие, тези издънки се разпръсват на всички страни, оставяйки помежду си пространство, достатъчно широко, за да могат да се скрият в тях няколко души.

Корените на дървото образуват разклонения, оплетени във вид на конуси, от които индианците правят кошери за пчели.

Тази част ма дървото, която достига почти до височината на тези греди, е празна отвътре. Но тук вече природата на дървото се променя. След като височината е стигнала до осемдесет или деветдесет стъпки над земята, то се разклонява, разпростира се на всички страни, за да образува там един плосък връх, хоризонтален, в който орлите вият гнездата си и жеравите и щъркелите си почиват понякога.