Гюстав Емар: Отмъщение

Тогава водачът се приближи до графа и по индиански обичай притисна лявата му ръка с дясната.

— Най-после ти дойде! — (Обичайният израз за поздрав.) — Това са моите деца — гуроните на езерата; те обичат своя добър дядо. По мое повикване дойдоха при тебе и можеш да разполагаш с тях по свое желание за службата на нашия бял дядо; той обича своите индиански деца и им желае щастие.

Индианците почтително се поклониха и в знак на удоволствие два пъти огласиха високите сводове на гората с дивите звуци на техния войнствен зов.

След това графът се обърна към горските скитници.

— Приятели — каза той с приветствие, — ние сме деца на една родина — все едно, че сме братя. Дали сме се родили от тази или от другата страна на океана, дали сме канадци или европейци — всички сме синове на една майка, на тази френска нация, благородните традиции на която така добре представлявате в Америка. Аз не само се надявам, но съм и уверен, че вие ще ни помогнете да победим нашия общ враг. А от ваша страна можете да бъдете уверени, че ще ви поведа там, където ще поиска честта на Франция!

— Да живее Франция! Да живее кралят! Смърт на англичаните! — завикаха канадците с гръмки гласове, удряйки с ентусиазъм пушките си о земята.

— Да, приятели мои, да живее кралят! Да живее Франция! — повтори графът, размахвайки шапката си.

Когато виковете най-сетне замлъкнаха и отново настъпи тишина, графът продължи:

— Възложеното ни поръчение е напълно достойно и за вашата храброст, и за вашата опитност. Ще трябва да преодолеем всевъзможни препятствия и затруднения, да водим опасна борба, но с вашата помощ и като се ползуваме от съветите на Берже, чиято изпитана храброст ми е известна, не се съмнявам, че успехът ще увенчае моите усилия.

— Нашата чест ни повелява да ви помагаме с всички сили, господин Луи. А сега, позволете ми да ви доложа, че в интереса на експедицията, а също и за да пе тръгнем по лъжлива следа, счетох за необходимо да изпратя един от най-ловките ни разузнавачи да търси англичаните. Той тръгна още вчера с изгрева на слънцето и неговото отсъствие няма да продължи дълго. Според мене, трябва да почакаме завръщането му, преди да вземем каквото и да било решение. Почти съм уверен, че той ще ни донесе известия за ония, които искаме да изненадаме.

— Напълно споделям вашето мнение и ви поздравявам, приятелю мой, с прекрасната мисъл да изпратите този разузнавач… А сега, щом тук вече нищо не ни задържа, струва ми се, бихме могли да се отправим към вашето селце.

— Да, още повече, че там ни чакат с нетърпение… Дори малко сме закъснели…

— Е, тогава с Бога напред!…

След няколко минути двата отреда, слели се сега в един, напуснаха поляната и отново навлязоха в гората по пътеката, по която бяха дошли горските скитници.

Капитан дон Паламед Бернерде де Бивар и Карпио, обезсилен от загубата на кръв, бе изгубил съзнание и съвършено се бе лишил от чувства.

Нещастникът бе лежал вече няколко минути неподвижен; без съмнение се намираше на пътя от живота към смъртта, когато изведнъж, за негово щастие, на поляната се появиха трима конници.

Двама от тях по своето богато и изящно облекло принадлежаха към висшето общество: носеха шпаги, което още от пръв поглед караше човека да ги признае за благородни особи. Бяха млади; по лицето на по-възрастния не можеше да му се даде повече от двадесет години.

Третият конник беше човек с мъжествени, енергични и умни черти. Черните му пламтящи очи придаваха на лицето изражение на решителност. Черната и гъста брада покриваше цялата долна част на лицето. Той имаше не повече от тридесет години. Бе висок на ръст, строен, здраво сложен и в същото време не бе лишен от грация, макар това понятие да не е съвсем приложимо за мъжете.

Облеклото му, извънредно просто, съвсем черно и без нашивки, беше облекло на доверен слуга. Носеше отстрани ловджийски нож на широк пояс от дебела кожа, а дръжките на два дълги револвера стърчаха от кобурите на седлото му.

Като излязоха на поляната, тримата конници се спряха и хвърлиха наоколо си безпокоен поглед.

— Какво значи това? — извика по-младият от тях, показвайки с кокетно облечената си в ръкавица ръка проснатото на земята тяло.

— Ами — отговори този, който имаше вид на слуга, — това по всяка вероятност е труп.

— Мислите ли, Андре, че този нещастник е умрял? — запита младият пътник.

— Не мога да ви кажа със сигурност, но ако госпожа маркизата желае, не е трудно да се узнае.