Гюстав Емар: Отмъщение

— Това е сива мечка, която преплува реката, и нищо друго.

— Тъй, тъй, тъй! — промълви баронът, потривайки ръце. — Месото на сивите мечки, казват, било много вкусно.

— Забележително!… Но по-напред тя трябва да се убие.

— Това е вярно! Тя, изглежда, идва насам.

— Непременно! Притегли я светлината.

— Същинско чудовище! — каза графът. — Вижте каква грамадна глава има!

— Сивата мечка е най-страшното чудовище в тези страни — продължи ловецът. Нейните нокти са понякога до десет и даже петнадесет педи дължина. Силата й е грамадна, ловкостта — забележителна, а свирепостта — такава, че ягуарите в сравнение с нея са като агнета.

— Хм! — промълви баронът. — Значи това е сериозен враг.

— Твърде дори. Срещата с нея винаги завършва със смърт за някого. Ако ние не я убием, тя самата ще ни убие — предупреждавам ви.

— Дявол да го вземе! Не трябва да я изпускаме. Чувате ли вие там, юнаци?

Златния клон и Смелия мълчаливо кимнаха с глави в знак на съгласие.

— Ще се постараем — продължи Берже. — Изслушайте ме сега внимателно: най-много след пет минути тя вече ще бъде тук, при нас. Когато доплува на разстояние една ръка, ще й разсека главата с брадвата.

— Добре, но ако тя не бъде убита?

— Ще стреляте всички заедно, без да мислите за мене, иначе ще загинем. Старайте се да се целите в очите й, защото куршумите ще се сплескат в черепа й. Разбрахте ли ме?

— Напълно. А вие?

— Ще съумея да се отърва, бъдете спокойни. Сега мълчете! Ето, тя наближава.

Четиримата французи заредиха пушките си; индианският водач продължаваше да гребе видимо така спокойно, като че не се бе случило нищо особено.

Берже, с брадва в ръка, стоеше прав и твърдо на носа на лодката.

Звярът беше само на няколко крачки от лодката. Над водата се виждаше грамадната му глава, очите блестяха в мрака като два горящи въглена, а кървавата уста, въоръжена със страшни зъби, се отваряше от време на време, за да издаде дрезгави ръмжения.

Минута изтече в страшна тревога за французите. Берже, с вдигната над главата ръка, въоръжена с брадва, спокойно чакаше приближаването на звяра.

Индианецът продължаваше да гребе, поглеждайки от време на време сивата мечка без ни най-малък страх.

— Напред! Малко вдясно! — извика ловецът. Индианецът леко обърна лодката.

За минута една от грамадните лапи на звяра се опря в края на лодката и я наведе почти до повърхността на водата.

Брадвата се отпусна надолу с бързината на мълния. Мечката издаде ужасен рев и лодката се изправи.

— Можете да скриете оръжието си — спокойно каза Берже. — Главата й е разцепена до очите.

Мечката се мяташе с ужасно хриптене в последните конвулсии на агонията, пръскайки около себе си вода.

Тънкия слух тихичко се спусна във водата, приближи се до хриптящото чудовище, завърза двете му задни лапи и влачейки го по такъв начин след себе си, бавно заплува към брега.

Лодката го следваше.

Усилията на шестимата се оказаха едва достатъчни, за да изтеглят на сушата трупа на страшния звяр. Това бе един от най-крупните екземпляри; мечката тежеше около хиляда килограма.

Щом измъкнаха звяра на брега, индианецът и ловецът сметнаха за свой дълг да му одерат кожата, което извършиха с ловкост и бързина. След това те отрязаха четирите лапи, които се считат за голямо лакомство, изрязаха няколко килограма филета, извадиха всичката тлъстина и останалото хвърлиха на хищните птици.

— Ето, сега ще имаме с какво да закусим — весело каза ловецът.

Когато месото и мастта на мечката бяха пренесени и грижливо наместени в лодката, пътниците заеха в нея предишните си места. Индианецът и ловецът отново уловиха веслата и лодката потегли на път.

— Скоро ли ще стигнем до мястото? — запита графът.

— След няколко минути ще навлезем в реката, за която вече ви говорих, господин Луи, и после, след не повече от два часа, ще бъдем при целта.

— Отлично. А след това?

— Пътуването по суша ще трае твърде малко време. Казах ви вече, че ще стигнете при мене на разсъмване.

Чуха се две въздишки на удоволствие.

Ловецът с усмивка извърна глава.

Тези двама войници, въпреки удоволствието при срещата със сивата мечка, имаха желанието да продължат пътуването си на по-твърда почва.

Граф Дьо Вилие, споделяйки тяхното мнение, произнесе с известно задоволство:

— Е, приятелю Берже… Надяваме се на Бога и на тебе!

— Чуйте, господин Луи! Навярно сте забравили обещанието си да се обръщате към мене като към приятел на вашия брат. През целия път ми говорихте на „вие“.