Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Беше време, когато единствените граници за мен бяха границите на въображението, а на другите им се искаше да бъдат като мен.

Сега светът ми е метър и осемдесет широк, два и четирийсет дълъг и два и петдесет висок. По-малък е, отколкото можете да си го представите. Единственото нещо между бетонния под и мен е тесният, осем сантиметра дебел дюшек. Нямам нужда от одеяла и чаршафи, защото постоянно е топло. Ризата и панталонът ми някога бяха сиви. Сега имат цвета на овесена каша. Вече не ги чувствам втвърдени от потта, а и не мога да усетя мириса им, макар че тъмничарите извиват глави настрани, когато дойдат да ме изведат навън.

Дните ми са заети. Те траят един час. Това е часът, в който ми отпускат светлина. Има насекоми, които трябва да бъдат преследвани и убити. Пукнатини в стените, които трябва да бъдат запълнени с мазилка, която си правя от дребни камъчета и пясък. Тялото ми се нуждае от преглед. Ноктите ми трябва да бъдат изпилени о стената. Косата да се почисти. Дребни занимания, които внасят някакъв ред в живота ми.

След като свърша тази работа си позволявам да се отпусна и да си мисля за времето, когато бях малко момче. Обичам да обърна глава към светлината и да затворя очи. Тогава усещам топлината на слънцето и чувам плисъка на вълните, които се разбиват в скалите, и дърветата, които си шепнат някакви тайни. Мога да усетя дъските под кърпата си. Протягам длани над ръба на дока и докосвам само с върховете на пръстите си гъвкавата кожа на водата без да нарушавам повърхността й.

Мога да подуша дима от изгорелите дърва в каменното огнище на нашата малка хижа и от време на време — тънкия лъх от балсам. Да чуя удара на алуминий в дока и гласа на баща ми, който ме вика да поплаваме с кануто. Казвам „да“, за да не го разочаровам, макар че не искам да се отделя от майка си. Върхът на показалеца й се плъзга по страницата на книгата, а палецът й е подгънал крайчето, готов да прелисти. Чувам тракането на прибори и звъна на камбанката за вечеря.

Тогава денят ми свършва.

И започвам да давам воля на чувствата си, тъй като, кой знае защо, съм възприел идеята, че това е добро за мен. Накрещявам се до пълно онемяване. Наплаквам се, докато не ми останат сълзи. Смея се, докато коремът ми се превърне в болезнени възли от конвулсиите. Бръщолевя си сам като лудите, доказвам, споря, моля се, укорявам и се подигравам на Господа. Най-сетне се изтощавам и съм готов да се държа прилично. После ставам като всеки друг и се опитвам да занимавам съзнанието си с това, което имам, така че да не мисля за всички онези неща, които нямам.

Все още се гордея с дългите си твърди мускули, опнати под бронзовата кожа на високото метър и осемдесет и три тяло. Знам повече пози за лицеви опори, отколкото рецепти съдържа един секс наръчник. Лицеви опори само на върховете на пръстите. Лицеви опори гърбом. Лицеви опори с крака, опрени високо на стената. Над касата на вратата има тънък метален шев. Мазолите ми пасват точно в канала му. Правя набирания на мускули по четири различни начина. С лице към вратата със свити пръсти. С лице към вратата с опънати пръсти. После същото — гърбом.

Мога да направя пет хиляди коремни преси. Мога да тичам на място. Мога да скачам на куц крак и на два крака. Мога да крача по дължината на моя свят шест хиляди пъти без почивка. Знам осемнайсет „ката“ 1 1 Комплекс от упражнения в карате — съчетания от удари, блокове и позиции, които се сменят в бърза последователност. — Б.пр. от Окинава и мога да ги правя всичките, десет пъти подред, без спиране. След това заспивам.

Когато се събуждам, още е нощ. Винаги. Ако мога, заспивам отново. Ако не мога, тренирам мозъка си, за да не мисля за нея. За пълните шепи с кадифени тъмни коси, които се спускат като завеса върху моите голи гърди. Гладкият, тънък като изписана с молив чертичка белег върху бедрото й.

Мога да умножавам и да деля седемцифрени числа на ум. Мога да решавам интегрални и диференциални уравнения, които сам си съставям. Мога да повторя наизуст значението на всяко мнемонично устройство от „Юридически преглед на „Пипър“ за щата Ню Йорк“.