Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Рангъл стоеше навън, седнал върху ниската стена до окръжността пред входа. Беше кръстосал дългите си крака, бе скръстил ръце на гърдите си. От устните му висеше наполовина допушена цигара, присвиваше очи към фонтана и водното огледало отвъд улицата. Пръстите на лявата му ръка бяха сключени върху дясната. Затворих вратата на своята супра и извадих писмото на Роджър Уилямсън от вътрешния джоб на сакото си. Като се преструвах, че го проучвам, бързо приближих предната част на кръга пред сградата. Ако можех да стигна до тротоара, може би щях да се слея с тълпата от чиновници, запътили се към близките барове. Но с периферното си зрение видях, че Рангъл скочи.

— Реймънд — каза той, след като хвърли цигарата си на земята и я стъпка. — Почакай.

Светофарът беше против мен. Трябваше да изчакам. Рангъл се ухили и отново ми подаде ръка.

— Говорех сериозно — рече той.

— За какво?

— Като те поздравих.

— Благодаря ти, Боб, много съм ти благодарен.

Светофарът светна зелено и аз тръгнах, като се престорих, че съм силно заинтересуван от плика.

— Селесте Оливър? — Рангъл надникна през рамото ми и огромните му близко разположени очи замигаха често-често.

— Това е за един приятел — казах и мушнах плика обратно в джоба на сакото си. — Знаеш ли в кой край на „Лоди“ се намира 1870-а улица?

— В другия — отвърна Рангъл. — Имам среща с Пол Русо в „Тъск“. Ела да пийнем заедно по едно.

— Може би, но по-късно. Сега трябва да се срещна с един човек.

— Преди да е светнало червено?

Кимнах.

Той се усмихна с острозъбата си усмивка.

Вратата, която водеше до апартамента на Лексис на втория етаж, се намираше току до широката, застлана с тухли алея, която обрамчваше едната страна на „Тъск“. Излязох от сенките на алеята, като оставих Рангъл да оглежда тълпата от хора, които излизаха от бара, за да се настанят в оградената му външна част.

Апартаментите тук бяха скъпи и се налагаше да набера код, само за да бъда допуснат до общата част. Докато се изкачвах по стълбите, сърцето ми се разтуптя. Не бях се виждал с Лексис цял месец. Дори не бяхме говорили по телефона.

На новогодишното празненство тя лисна питието си върху лицето на съпругата на един от съдружниците. На следващия ден предприехме дълга разходка и аз се опитах да й намекна, че може би се нуждае от помощ, за да спре да пие.

Когато разбра накъде бия, тя се разгорещи и започна да крещи. Опитах се да запазя хладнокръвие, но твърде скоро и двамата си казахме неща, които не би трябвало. Тъпи неща, които никой от двама ни не мислеше сериозно. След това ми възложиха да ида до големия град и да спася сделката с Ирокезката банка, затова се съгласихме да се разделим временно и да видим какви чувства ще имаме после един към друг. Нещо като тест.

Аз знаех много добре какви чувства изпитвам. Докато се качвах по онези стъпала, не давах и пет пари за сделката с Ирокезката. Не давах пет пари дори за Конгреса на САЩ.

Стоях там и се чудех как да кажа „извинявай“. Тогава през вратата чух глас, дълбок и тътнещ. Стомахът ми се сви. Беше старото й гадже. Тип, когото познавах и чийто татко бе шефът на Благотворителната асоциацията на патрулиращите полицаи. Нищо чудно, че бе най-младият детектив в полицейското управление на града.

Ръцете ми се сбраха в юмруци и потропах на вратата.

— Кучи син — процедих през зъби.

— Реймънд?

Беше Лексис. Прииска ми се да пробия стената с юмрук. Последва пауза, сетне — стъпки, и вратата се отвори. Лицето ми гореше, повдигаше ми се.

Тъмната й коса се спускаше на дълги прави кичури и поради това сините й очи изглеждаха още по-удивителни. Кожата й бе от някоя друга епоха, като излязла от викторианска картина. Порцеланова кожа с прав нос и с високи скули. В края на кичурите косата й бе мокра.

Беше облечена в бяла памучна рокля с щамповани сини цветя, които отиваха на очите й. Краката й бяха дълги и стройни. Талията — тънка.

— Какво правиш? — попита тя.

— А ти?

— Даже не знаех, че си се върнал — отговори тя. — Франк е тук. Майка му е болна.

— Добре.

Ръцете ми бяха свити на юмруци в джобовете, гледах я свирепо, а вниманието ми бе привлечено от вътрешността на апартамента.

Лексис пристъпи към мен. Сложи длан на бузата ми и ме целуна леко по устните. Нейните устни бяха пълни и меки, миришеше на ягоди.

— Липсваше ми — рече. Гласът й беше тих и нежен.

Не отвърнах на целувката й.

Тя въздъхна, сякаш да покаже, че нищо друго не е и очаквала от мен, след което рече: