Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Когато стигнахме до леглото, и двамата бяхме голи. Тя ме събори по гръб и след това времето спря.

Събудих се изведнъж и в първия миг не можех да осъзная къде се намирам. След това видях гъстия сноп коса на Лексис разпилян върху възглавницата до мен. Вдишах дълбоко познатия аромат на тамян, който тя понякога гореше. Чувствах се освежен, а бях спал само половин час. Навън слънцето бе все още силно, макар и лъчите му да бяха съвсем коси. Хвърляха дълги сенки от прозорците на сградата от отсрещната страна на улицата. На пода сакото ми все още лежеше под роклята й, но ъгълчето на плика надигаше тънката материя и хвърляше своя сенчица.

Седнах в леглото и памучните чаршафи се плъзнаха от краката ми.

Лексис изстена и протегна ръце към мен.

— Къде отиваш? — попита тя, лицето й бе все още заровено в пухената възглавница.

— Съжалявам — рекох и прокарах пръсти през косата й. — Но още не съм говорил с баща си. Телефонът му бе откачен миналата седмица. Смахнат глупчо. Трябва да се отбия да го видя. Мислех си да го направя, да отида у дома и да се преоблека, а след това можем да се срещнем за вечеря.

Погледнах часовника си.

— Почти седем и половина е — казах. — Какво ще кажеш за девет и половина?

Лексис се претърколи и аз я целунах по устните.

— Не бих си тръгнал, ако не беше заради него.

Тя докосна с пръст устните ми и рече:

— Харесва ми, че така се грижиш за баща си.

Когато излязох от апартамента й, реших да я помоля да се омъжи за мен. Вече бях взел пръстена. Изчаквах, за да бъда сигурен. Изчаквах, за да видя как ще ни се отрази раздялата. Сега вече знаех. Това беше.

Когато видях Рангъл на масата си на ъгъла на тротоара и алеята, бях твърде радостен, та да наведа глава и да отмина. Той стана, махна ми и ме извика по име. Освен това бях задължен на приятеля му Пол Русо за една услуга. Не бе от любимците ми, но бе вицепрезидент на местна банка и преди да замина за Ню Йорк ми бе обещал да отпусне на баща ми един от онези кредити за малкия бизнес.

Светът е кръгъл все пак.

„Тъск“ се славеше с изложените над петстотин вида бира зад бара с бронзов обков. Вратите му са отворени през лятото, за да може човек от тротоара да подушва аромата на бирена мая; над бара с позлатени резбовани букви бе изписано: „Реалността е халюцинация, предизвикана от липсата на добра бира“ А на стената има друг надпис със старинен шрифт — „Основано през 1978“.

Посетителите бяха отбили се след работа юристи и счетоводители, както и неколцина сръчни търговци, чиито доходи бяха достатъчно високи, за да си позволят да плащат по пет долара за половин литър бира. Седяха на тапицирани столчета, или стояха подпрени на високите дъбови маси. Най-добрите места бяха там, където бяха приятелите ми — навън, където бе подредена редица маси по тротоара и част от алеята.

Чак когато прекрачих перилата, които отделяха посетителите на кръчмата от минувачите, и бях изминал половината път до тях, видях, че Франк се крие зад ъгъла на тухлената сграда. Той приключи разговора си там и седна при другите двама, преди да вдигне глава и да ме види. Стисна устни в тънка чертица, след това се насили да се усмихне. Същото сторих и аз.

— Моят човек — извика Рангъл леко завалено и вдигна ръка да плесне моята за поздрав. — Познаваш Пол… и Франк, знам, знам. Хей, всички тук сме приятели. Бъдещите важни клечки…

От облеклото на двамата лъхаше на успех — лъскави копринени вратовръзки, бели ризи, сака с остри ръбове на раменете с подплънки. Рангъл имаше стил в гадния смисъл на думата, но Русо бе по-нисък и с такава подобна на картоф глава, че никакви дрехи не можеха да компенсират това. Всички наоколо бяха в най-добрия случай по ризи с къси ръкави. Жените носеха блузи с яки подплънки на раменете и вдигнати високо коси, а всички слушахме изпълнението на саундтрака към „Огънят на Свети Елм“.

— Ей, Пол — рекох, — благодаря ти, че помогна на баща ми.

— Господи, направо съм затънал до гуша — отвърна Русо. Раменете му бяха широки, но слаби, като на хартиена кукла. Големият му орлов нос и стърчащите уши просто се набиваха на очи от това лице без брада, което инак бе плоско като тавичка за торта. Беше почти изцяло плешив, само няколко кичура коса бяха пригладени около приличащите на гъби уши. Излъчваше самоувереност. — Разговаряхме по телефона. Но работата ще стане, уверявам те.

— Трябва да изпиеш една бира, Реймънд — рече Рангъл.

— Няма нужда, аз…