Джон Грийн: Хартиени градове

Ето как си обяснявам нещата— на всеки човек му се случва някакво чудо. Искам да кажа, че вероятно никога няма да ме удари гръм, нито пък ще спечеля Нобелова награда, вероятността да стана диктатор в малка държавица на някой тихоокеански остров е също минимална, едва ли ще съм аз този, който ще намери лек за рак на ухото, няма и да съм от онези, които имат дарбата спонтанно да се самозапалват. Но ако направиш списък с всички онези неща, които няма шанс да ни се случат, ще видиш, че поне едно от тях се случва на всеки от нас. Да видя как от небето вали дъжд от жаби, да съм първият човек, стъпил на Марс, да ме изяде кит, да се оженя за английската кралица или пък да оцелея след корабокрушение — шансовете ми около тези вероятности са към нулата или са напълно пропуснати, защото се е случило на някой друг. Ето го моето чудо: от всички възможни къщи във всички възможни квартали в цяла Флорида аз се оказах врата до врата с Марго Рот Шпигелман.

Навремето нашият квартал — Джеферсън Парк, бил военноморска база. После военните решили, че не им трябва, и върнали земята на жителите на Орландо, Флорида, а те пък решили да построят огромен жилищен квартал, защото това се прави със земята във Флорида — застроява се. Моите родители и родителите на Марго се нанесли врата до врата в самото начало, едва били построени първите няколко къщи. Марго и аз бяхме като едно плюс едно.

Преди Джеферсън Парк да се превърне в Плезънтвил и преди да стане морска база, мястото всъщност принадлежало на някакъв човек, който наистина се казвал Джеферсън. Др. Джеферсън Джеферсън. Има училище, което се казва „Др. Джеферсън Джеферсън“. Има и благотворителна организация „Др. Джеферсън Джеферсън“. Но най-странното и суперсмешно в цялата тая работа е, че Др. Джеферсън Джеферсън не бил никакъв доктор. Човекът продавал портокалов сок и се казвал просто Джеферсън Джеферсън. После, като станал богат и се сдобил с власт, отишъл в съда и сменил второто си име на Джеферсън, а първото на Др. — Главно Д , малко р , точка.

И така, с Марго бяхме на девет. Родителите ни бяха нещо като семейни приятели и понякога си играехме. Карахме колело по задънените улици, та чак до самия Джеферсън Парк — пъпа на кварталната география, оста на кварталния ни свят.

Когато очаквах Марго да дойде да играем, ставах ужасно нервен. Защото тя беше най-прелестното, съвършено, изящно същество, което Бог някога е създавал. Та оная сутрин, за която ти разправям, тя беше облечена в бели къси гащи и розова тениска със зелен дракон, от чиято уста излиза искрящ оранжев огън. Сега ще ми е много трудно да обясня защо и колко жестока ми се стори тази тениска тогава.

Марго винаги караше права, а когато се облягаше напред, кръстосваше ръце върху кормилото на колелото. Когато въртеше педалите, кървавочервените й кецове изглеждаха като кървавочервено размазано въртящо се петно. Беше горещ мартенски ден. Небето беше ясно, но във въздуха се носеше миризма на киселина, като пред буря.

По онова време си бях въобразил, че съм откривател, и след като заключихме колелетата и тръгнахме да се разхождаме в парка, аз й разказах за Ринголатора — моята нова идея за изобретение. Ринголаторът е огромен топ. Тоя топ трябваше да изстрелва камъни и скали в много ниска орбита и така Земята щеше да се сдобие със същите пръстени като Сатурн. (Все още мисля, че идеята е доста добра, но се оказа, че построяването на такъв грамаден топ, който да стреля скали и камънаци из орбитата на Земята, може да се окаже доста трудно начинание.)

Бях ходил в парка толкова много пъти, че познавах всеки сантиметър в него, имах нещо като карта в главата си. Само след няколко крачки усетих, че светът се е сбъркал, че нещо не е наред, никак, ама никак не е наред, но не разбирах точно какво.

— Куентин — обади се Марго. Гласът й беше тих и спокоен. Беше протегнала ръка и сочеше нещо. Чак тогава разбрах какво не е наред.