Джон Грийн - Хартиени градове

— Моля? Глупости! Не, разбира се! — засмя се Бен.

— Технически погледнато — добавих, — ти трябва да се срамуваш от него.

Тя завъртя очи, но така, както го правят момичетата, които са свикнали с комплиментите.

— Защо тогава никога не иска да идвам с вас тримата?

— О, това ли-и-и? — най-сетне загрях. — Това е, защото го е срам от нас.

Тя се засмя.

— Изглеждате ми съвсем нормални.

— Така мислиш, защото никога не си виждала как Бен пие спрайт през носа си и после го изплюва през устата — обясних аз.

— Изглеждам като фонтан, бълващ въглероден двуокис, и с ясни признаци на деменция — каза Бен с каменно лице.

— Не, сериозно, как да не се притеснявам! Ходим от пет седмици, а той още не ме е поканил у тях — с Бен се спогледахме многозначително. И двамата знаехме защо, а аз едва задуших напушилия ме смях. Лицето ми се изкриви от зор.

— Какво? — попита тя.

— Нищо, наистина — казах. — Погледни реално. Ако те караше да висиш с нас през цялото време, ако всеки ден те караше да киснеш у тях…

— Това би означавало, че не те харесва — завърши Бен.

— Родителите му да не са нещо… сбъркани?

Свих рамене. Зачудих се как да отговоря на въпроса и в същото време да прозвуча убедително.

— Ъъъ, не. Готини са. Може да се каже, че са малко… абе пазят го, грижат се за него, сякаш е дете… Предполагам де.

— Да, много го пазят — съгласи се Бен прекалено бързо.

Тя се усмихна и стана. Каза, че трябвало да се обади на някого, преди да свърши обедната почивка. Бен изчака, докато тя се отдалечи, и каза:

— Това момиче е страхотно.

— Забелязал съм — отвърнах. — Даже се питам дали да не изритаме Рейдар и да си вземем нея.

— Няма да е толкова добра с компютрите. А на нас ни трябва някой добър в тая работа. Освен това мога да се закълна, че не я бива на Резърекшън — това беше любимата ни видео игра. — Между другото — добави Бен, — много добре го измисли това със загрижените родители на Рейдар.

— Е, няма аз да седна да й разправям истината — отвърнах.

— Чудя се колко още ще крие от нея за Резиденцията-Музей — усмихна се Бен.

Междучасието щеше да свърши скоро. Станахме и оставихме таблите си на конвейера. Точно върху него Чък Парсън ме беше метнал през първата ми година тук и ме бе запратил без милост в ада на подземния свят на Уинтър Парк — в онази му част, където се помещават мръсните чинии с остатъци от манджи по тях. Тръгнахме към шкафчето на Рейдар и точно се облегнахме да го чакаме, когато той се появи, буквално спринтираше по коридора наносекунди след като удари звънецът за края на часа.

— Край, реших. По време на часа по държавно управление взех фундаментално решение. Съвсем сериозно и без грам преувеличение съм напълно готов да смуча магарешки ташаци, ако това ще ме измъкне от този час до края на срока — каза той.

— Може да научиш много за държавното управление и от близки срещи с магарешки топки — казах. — И така и така сме се заприказвали за логика и логически обосновки, логиката да обядваш с нас е тази, че ние току-що обядвахме с Анджела.

Бен се изкиска и му каза:

— Аха я. И знаеш ли к’во? Момичето много иска да узнае защо не си я поканил още у вас.

Рейдар бавно изпусна въздуха от дробовете си, докато в същото време въртеше комбинацията на ключалката на шкафчето си. Издиша толкова бавно и толкова дълго време, че си помислих, че ще припадне.

— Шибана работа — каза накрая.

— Има ли причина да се срамуваш от нещо? — попитах засмян до ушите.

— Затваряй си устата — отвърна и ме смушка с лакът в корема.

— Живееш в прекрасен, уютен дом — добавих.

— Сериозно, човече! — обади се Бен. — Момичето е много читаво. Не виждам защо не я представиш на родителите си и не й покажеш Каса Рейдар.

Рейдар хвърли учебниците си в шкафа и го затръшна. Ей тука вече динамиката, ако мога да се изразя така, на разговора поспадна, защото той вдигна очи нагоре към тавана и извика:

— НЕ СЪМ ВИНОВЕН. НЕ СЪМ ВИНОВЕН, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ МИ ПРИТЕЖАВАТ НАЙ-ГОЛЯМАТА КОЛЕКЦИЯ В СВЕТА НА ДЯДО КОЛЕДА В ЧЕРНОКОЖ ВАРИАНТ.

Бях го чувал да казва „най-голямата колекция в света на Дядо Коледа в чернокож вариант“ хиляди пъти и всеки път беше ужасно смешно, такова беше и сега. Но пичът си беше прав. Помня, когато отидох за първи път. Мисля, че бях на тринайсет, няколко месеца след Коледа, беше пролет, но навсякъде около прозорците, по первазите, навсякъде, където окото можеше да надникне, грижовно подредени и накипрени седяха стотици кукли, макети и каквото се сетиш на чернокожия Дядо Коледа, стотици чернокожи дядковци в коледни дрехи и с коледен дух. Хартиени макети висяха навсякъде из къщата, по парапетите на стълбището, черни коледни свещи с лика на Дядо Коледа бяха наредени по масата за хранене, над камината висеше голяма рисунка с маслени бои на Дядо Коледа в чернокож вариант. Около самата рисунка имаше десетки по-малки фигурки на същия дядка. Имаха огромна кутия за бонбони „Пез“ с чернокож Дядо Коледа, закупена от Намибия. Светещият пластмасов черен Дядо Коледа, който стоеше в двора им до пощенската кутия в периода от Деня на благодарността до Нова година, през останалото време се кипреше гордо в ъгъла на банята за гости, като страж. В самата баня имаше тапети. Домашна изработка. Пак с Дядо Коледа в чернокож вариант. Сами ги бяха рисували. Имаше и гъба за баня с формата на Дядо Коледа. Разбира се, черна. Във всяка стая, освен тази на Рейдар, навсякъде тържествуваше коледното настроение на чернокожия Дядо Коледа в различна изработка — гипс, пластмаса, мрамор, глина, дърво, плат, гума. Родителите на Рейдар имаха повече от хиляда и двеста екземпляра от различна направа и под различна форма, но не и цвят. Както пишеше на табелката отпред, къщата на Рейдар беше официално вписана като коледна забележителност и призната от Коледната асоциация за дом на Дядо Коледа.