Джон Грийн - Хартиени градове

— Трябва да й кажеш, пич — предложих. — Просто трябва да кажеш така: „Анджела, аз наистина много те харесвам, но трябва да ти кажа нещо. И то е, че когато отидем у нас и започнем да правим каквото там ще правим, ще ни гледат две хиляди и четиристотин очи (или ако искаш хиляда и двеста чифта очи). И това ще са очите на хиляда и двеста фигурки на Дядо Коледа в чернокож вариант.“

Рейдар прокара ръка по много късо остриганата си коса и поклати глава.

— Е, няма да кажа точно това, но все някак ще се оправя.

Тръгнах за час по държавно устройство. После два часа гледах часовници над разни дъски и когато свърших, дробовете ми се изпълниха не с въздух, а с великолепното чувство на облекчение. Краят на всеки ден беше като край на поредната суха тренировка за завършването ни след по-малко от месец.

После се прибрах, изядох два сандвича с фъстъчено масло — нещо като ранна вечеря. Гледах покер по телевизията. Майка ми и баща ми се върнаха в шест часа, прегърнаха се, после прегърнаха мен, после вечеряхме макарони касероле. Питаха ме за училище. Питаха ме за бала. После се дивяха на страхотната работа, която са свършили с възпитанието ми. После ми разказаха за техния ден, за пациентите си, които очевидно не са били отгледани по същия брилянтен начин като мен. После отидоха да гледат телевизия, а аз се прибрах в стаята си. Проверих си пощата, написах нещо там за „Великият Гетсби“ по английски. Почетох малко за федералното управление като подготовка за класното. После си писах с Бен. После и Рейдар дойде онлайн. По време на целия разговор фразата „най-голямата колекция на Дядо Коледа в чернокож вариант“ бе спомената точно четири пъти и всеки път се смях с глас. Казах му, че се радвам за него, че има приятелка. Той каза, че се очертава страхотно лято. Съгласих се. Беше пети май. Но можеше да бъде всеки един ден от годината. Дните ми, както и целият ми живот бяха изпълнени с едно приятно еднообразие. Винаги ми е харесвало да живея така. Харесвах рутината и обичах да ми е скучно. Не исках да е така, но в крайна сметка не намирах нищо лошо, дори се чувствах съвсем комфортно с чувството на досада и скука. Така че този ден беше като всеки един ден от съзнателния ми живот. До… точно до полунощ, когато Марго Рот Шпигелман отвори прозореца на стаята ми, на който нямаше мрежа за комари. Отвори го за първи път от онази нощ, когато преди девет години ми беше казала да го затворя.

Чух, че прозорецът се отваря, и се обърнах да видя кой е. Сините очи на Марго ме гледаха втренчено. Сините очи на Марго. Само това виждах. После разбрах защо не виждам нищо друго. Когато очите ми се адаптираха към мрака, забелязах, че по лицето й има черна боя, носеше черен суитшърт с качулка, която бе вдигнала на главата си.

— Какво правиш? Киберсекс ли? — попита тя.

— Пиша си с Бен Старлинг.

— Това не е отговор на въпроса ми, перверзнико.

Засмях се неловко, станах и клекнах до прозореца. Лицето ми беше на сантиметри от нейното. Нямах никаква идея защо стоеше там, на моя прозорец, цялата в черно.

— На какво дължа удоволствието? — попитах. Мисля, че все още бяхме нещо като приятели, но не бяхме от тези приятели, които са се наговорили да се срещнат посред нощите, намазани с черна боя. Тя си имаше близки приятели за такива игри. Просто аз не бях един от тях.

— Трябва ми колата ти — каза тя.

— Нямам кола — отвърнах. Темата беше малко болезнена и не ми се искаше да го изричам на глас.

— Е, добре де, трябва ми колата на майка ти.

— Ти имаш кола — отбелязах.

Марго изду бузи и въздъхна.

— Така е, само че родителите ми заключват ключовете от колата в сейф, който държат под спалнята си. А Мирна Маунтуизъл (кучето й) спи в спалнята им. Мирна Маунтуизъл получава няк’ъв скапан аневризъм, като ме види. Искам да кажа, че мога съвсем спокойно да се промъкна в спалнята им, да взема ключовете и да тръгна с колата, само че няма никакъв смисъл, защото Мирна Маунтуизъл ще започне да лае като откачена още щом се опитам да открехна вратата на стаята. Така че… да, имам нужда от кола. Освен това, имам нужда и от теб. Трябва да караш. Имам да свърша единайсет неща, а за пет от тях ми трябва човек, който да чака в колата, за да ме измъкне бързо.

Когато погледът ми спираше да фокусира, тя се превръщаше в чифт очи. Само очи, виснали във въздуха, без нещо да ги държи. Но когато успеех да се съсредоточа, можех да видя очертанията на лицето й. Боята все още не беше съвсем изсъхнала. Скулите и брадичката й бяха заключени в триъгълник. Черните й устни се разпънаха в лека усмивка.