Джон Грийн - Хартиени градове

— Не е толкова странно, само така изглежда.

Жената прочисти гърлото си и без да поглежда към мен, измърмори:

— Точно така изглежда — странно.

— Не искам да се забърквам в никакви неприятности, честно — казах на Марго, щом стигнах до колата, докато тя миеше лицето си от черната боя с водата, която бях донесъл. После се избърса със салфетките. Сякаш, ако не беше дегизирана, нямаше да успее да се измъкне от тях!

— В пояснителното писмо от Дюк казват, че няма да ме приемат, ако бъда арестуван или нещо такова.

— Ти си много притеснителен човек, Кю.

— Нека само да не се забъркваме в бели — казах. — Искам да се забавляваме и всичко, но не за сметка на… примерно… бъдещето ми.

Тя ме погледна, лицето й беше почти чисто и почти усмихнато.

— Знаеш ли кое ме учудва? Че намираш всичките тези простотии за интересни.

— А?

— Колеж, как да влезеш, пък ако не влезеш — какво ще стане. Проблем: ще влезеш или не. В училище: двойки или шестици. Кариера: да имаш или да нямаш. Къща: голяма или малка, под наем или да купиш. Пари: имаш или нямаш… Няма никакво значение, всичко това е толкова скучно.

Тръгнах да казвам нещо, да й възразя, че очевидно нея я беше грижа, поне мъничко, защото имаше отлични оценки и заминаваше за университета във Флорида наесен, но тя не ми даде възможност. Каза само:

— УолМарт .

Тук влязохме заедно и взехме един от онези бастуни, казват му Клуб, с който се заключва воланът на колата, за да не ти я откраднат. Докато вървяхме из магазина, попитах Марго:

— За какво ни е това нещо?

Марго успяваше да води разговор по нейния си начин — на всеки мой въпрос отговаряше с дълъг монолог, без всъщност да дава някакъв отговор на въпроса.

— Знаеш ли, че почти през цялата човешка история средната продължителност на живота на човека е била по-малко от трийсет години? Значи, ако седнеш да сметнеш, имаш колко… десет години зрелост, нали така? Нямало е време да планираш ранно пенсиониране, нямало е време да планираш кариера, нямало е време за бъдеще. Но после средната продължителност на живота нараснала и хората се сдобили с какво… с повече бъдеще. И така започнали да мислят за него. За бъдещето си, един вид. И така животът се превърнал в бъдеще. Всяка секунда от живота ти се изживява в името на бъдещето ти — отиваш в гимназия, за да можеш да идеш в университет, за да можеш да намериш хубава и добре платена работа, за да можеш да си купиш хубава къща и да можеш да си позволиш да пратиш и децата си в гимназии, за да могат и те да намерят хубава работа, за да могат и те да си купят хубави къщи и да могат да си позволят да пратят децата си в университети.

Имах чувството, че Марго приказва, колкото да избегне отговора на въпроса ми. Затова пак попитах:

— Защо ни е този бастун?

Марго ме потупа нежно по гърба и каза:

— Исках да кажа, че очевидно това ще стане ясно в рамките на тази нощ — и точно тогава, при лодките и оборудването за тях, тя намери някаква тромба. Извади я от кутията и я вдигна във въздуха, а аз казах „Не“, тя каза „Защо не“, аз й казах да не натиска тромбата в магазина, но когато стигнах до н-то на „настискай“, тя стисна и проклетата тромба издаде ужасяващ звук, който мозъкът ми прие със същите шок и болка, с каквито би приел пристъп на аневризъм. А тя каза:

— Извинявай, не те чух. Какво казваше?

И аз казах:

— Спри да н… — и тя пак натисна.

Един от служителите, почти на нашите години, тръгна към нас.

— Ей, не може да надувате това нещо тук.

— О, колко съжалявам, наистина не знаех — отвърна Марго с такава искреност и невинност, а пичът каза, че всъщност било О.К. и лично той нямал нищо против, и разговорът уж приключи, само дето всички стояхме и не мърдахме, понеже той не можеше да спре да я гледа. И как да го виниш? Марго беше момиче, което не можеш да не погледаш. Най-накрая той попита:

— Какво ще правите тази вечер?

— Нищо особено. Ти? — попита Марго.

И тогава той каза:

— Свършвам в един часа и после ще ходя в оня бар на „Ориндж“. Ако искаш да дойдеш… ама трябва да оставиш брат си, защото там наистина проверяват картите и не пускат малолетни.

Кого да остави? Брат си?

— Не съм й брат — измърморих, без да откъсвам поглед от маратонките му.

Марго продължи да лъже.

— Всъщност той ми е братовчед — каза тя, после застана плътно до мен, уви ръка около кръста ми и ме стисна така, че усетих всеки един от стегнатите й около таза ми пръсти, и тогава тя добави: — И мой любовник също така.