Джон Грийн - Хартиени градове

— А програмата за вечерта включва ли някакви углавни престъпления? — попитах.

— Хм. Я ми припомни дали влизане с взлом беше углавно престъпление — каза тя.

— Не — заявих категорично.

— „Не“ в смисъл „не е престъпление“, или „не“ в смисъл, че няма да ми помогнеш?

— Не, няма да ти помогна. Не можа ли да викнеш някой от придворните ти лакеи и слугини да те разхождат насам-натам?

Лейси и/или Бека винаги я караха, изпълняваха нарежданията й, и й угаждаха.

— Всъщност те са част от проблема — каза Марго.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Не е един, единайсет са — уточни някак нетърпеливо тя.

— И без углавни престъпления? — попитах.

— Кълна се, няма да те карам да правиш нищо престъпно.

И точно тогава цялата къща на Марго светна — целият двор, всеки прозорец, ей така, изведнъж, потоп от светлина. С едно движение тя успя да се мушне през прозореца и се претърколи под леглото ми. След половин секунда баща й се появи на верандата.

— Марго! Видях те! — изкрещя той.

— О, господи! — измърмори изпод леглото тя, после излезе, изправи се и тръгна към прозореца. — Стига, татко! Просто си приказвам с Куентин. Винаги си ми казвал какво положително въздействие може да има върху мен.

— Само си приказваш с Куентин, тъй ли?

— Да.

— Защо си си намазала лицето с черна боя? За приказки с Куентин?

Марго не отговори веднага, но не й отне повече от секунда да го измисли.

— Татко, за да ти отговоря на въпроса, ще са ми нужни векове да ти обяснявам и да се връщам много назад в историята, а на теб ти се спи, така че просто иди да си…

— Веднага вкъщи! На секундата! — избуча той.

Марго ме хвана за ризата, прошепна в ухото ми „Връщам се след минутка!“, покатери се на перваза и скочи навън.

Веднага щом тя изчезна, аз грабнах ключовете за колата. За щастие, те си бяха мои. За нещастие, колата — не. За шестнайсетия ми рожден ден родителите ми ми дадоха подарък. Беше нещо много малко, миниатюрно. В мига, в който ми го поднесоха, знаех, че е ключ за кола, и за малко да се напикая от щастие, защото бяха казвали поне милион пъти, че не могат да си позволят да ми купят кола. Но когато ми дадоха малката увита в хубава хартия кутийка, реших, че се бяха бъзикали през цялото време, за да ме изненадат, и в крайна сметка бяха решили да ми купят кола. Ставах собственик на моя собствена кола. Направо разкъсах хартията, отворих малката кутийка и там наистина имаше ключ.

Ключ от крайслер. Ключ от миниван „Крайслер“. Точно същият като на майка ми.

— Подаръкът ми е ключ от твоята кола, така ли?

— Том, казах ти, че ще стане така, ще се надява на нещо повече — обърна се тя към баща ми.

— О, я не обвинявай мен! — каза той. — Просто фрустарцията ти взема връх, а този връх се извисява много над доходите ми.

— Това сега какво е? Този рязък коментар не е ли малко пасивно-агресивнен? — попита майка.

— А риторичните обвинения в пасивна агресивност не са ли наследени пасивно-агресивни поведенчески модели? — на свой ред попита баща ми и така се започна и продължи безкрай.

С две думи, нещата стояха по следния начин: имах достъп до красотата, мобилността и изяществото на последен модел миниван „Крайслер“, но този достъп беше ограничен до времето, когато майка ми не го ползваше. И понеже тя караше всеки ден до работа и обратно, можех да ползвам това прелестно превозно средство само през уикенда. Е, добре де, през уикенда и както в случая — посред нощите.

Отне й малко повече от минута, но не повече от пет. Когато Марго изчезна, бях започнал да се разколебавам и да омеквам като кифла.

— Утре съм на училище — казах й.

— Да, знам — отвърна тя. — Училище има утре, ще има и след утре, и след след утре, и ако се замисля още малко над тази безкрайност, ще превъртя. Така че — да, нощта преди поредния училищен ден. Ето защо трябва да тръгваме веднага, за да се върнем до сутринта.

— Не знам, не съм сигурен.

— Кю, от колко години съм твоя най-близка и добра приятелка?

— Ние не сме приятели. Ние сме съседи.

— Ох, боже! Нима не съм била винаги добра и мила с теб? Нима не заповядвам на всички онези нищожни пионки в училище да се държат добре с теб?

— Ъм… — измънках колебливо, макар че винаги тайно бях подозирал, че тя бе казала на Чък Парсън и останалите селяндури около него да не се гаврят с нас.

Тя премигна. Беше боядисала дори клепачите си с черна боя.

— Кю, наистина трябва да тръгваме.

И така, тръгнах с нея. Измъкнах се през прозореца и после побягнахме покрай стената на къщата с приведени глави, стигнахме до минивана и отворихме вратите. Марго прошепна да не ги затваряме, за да не вдигаме шум, избутах колата с крак и я оставих да се плъзне по инерция назад към шосето. Минахме бавно и безшумно покрай няколко къщи и чак тогава включих двигателя и фаровете. Затворихме вратите и подкарах из безкрайния лабиринт от улици на Джеферсън Парк. Улици като змии. Къщите изглеждаха все още нови, като пластмасови, като играчки, като малки макети за игра на кукли или на градове, или на нещо такова, но с около десетки хиляди реални обитатели.