Джон Грийн - Хартиени градове

Чък започна да осмисля отговора ми, а аз се опитвах да го гледам право в мишите очи, разположени прекалено близо от двете страни на носа му. После кимна много бавно, оттласна се от шкафчето и тръгна за часа си по Грижа и захранване на пекторалните мускули. Вторият звънец удари. Една минута до началото на часа. С Рейдар имахме аритметика, а Бен — информатика. Класните стаи бяха една до друга, вървяхме заедно, в редица един до друг. Движехме се с увереност, че потокът от бързащи за час ученици ще ни направи път да минем. Точно така и стана. Тогава се обадих:

— Шансът да ти се намери гадже за бала е равен на този хиляда маймуни да пишат на хиляда пишещи машини в продължение на хиляда години и случайно някоя да вземе да напише без да иска „Ще ида на бала с Бен“.

Бен не можа да устои на изкушението и се включи в дебата относно невъзможността да му бъде намерено гадже за бала.

— Перспективите ми са толкова нищожни, че чак бабата на Кю ме отряза. Каза, че чакала Рейдар да я покани.

Рейдар кимна бавно.

— Вярно е, Кю. Баба ти обича братята.

Беше толкова лесно да забравиш за Чък, да говориш за абитуриентски бал, макар че изобщо не ме интересуваше. Ето какъв беше животът онази сутрин: нищо нямаше кой знае какво значение, нито хубавите неща бяха кой знае колко хубави, нито лошите бяха кой знае колко кофти. Ако може да се каже, че да се забавляваш е нещо като бизнес, и ако предположим, че ние тримата имахме такъв бизнес, то със сигурност може да се заключи, че през онази сутрин бизнесът ни вървеше.

През следващите три часа убих времето из разни класни стаи, като се концентрирах предимно върху усилието да НЕ поглеждам към часовниците над разните му там дъски из разните там стаи, после се предавах и поглеждах към часовниците, после прекарвах известно време в удивление, че от последното ми поглеждане към стрелките са минали само минута или две. Бях натрупал огромен опит в изучаване на цикъла на работа на тези часовници, но начинът, по който стрелките му се движеха — бавно, дори назад, никога не спираше да ме учудва. Ако някога някой ми каже, че ми остава един ден живот, веднага отивам в колежа Уинтър Парк, знаменит с това, че там и само там един ден продължава хиляда години.

Противно на твърдото ми убеждение, че третият час (физика) няма да свърши в рамките на човешкия живот, той взе че свърши и тръгнах с Бен към столовата. Рейдар обядваше след петия час с повечето от приятелите ни, затова с Бен обикновено се хранехме без него. С нас сядаха и няколко деца от групата по драма. И двамата си взехме по една малка пица пеперони.

— Пиците не са зле — казах. Той кимна разсеяно.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — отвърна с пълна уста, преглътна и добави: — Знам, че си мислиш, че е тъпня, ама аз искам да ида на шибания бал.

— 1) Да, мисля, че е тъпня; 2) Ако искаш да идеш — иди; 3) Ако не ме лъже паметта, не си поканил още никого.

— Поканих Каси Хини в часа по аритметика, написах й бележка.

Вдигах вежди въпросително. Бен бръкна в джоба на късите си гащи и плъзна по масата нагънато парче хартия. Отворих го и го изгладих.

Бен, бих дошла на бала с теб, но уви, вече съм обещала на Франк. Извинявай. Съжалявам.

Сгънах бележката и я плъзнах обратно към него. Сетих се как играехме футбол на маса с хартиени топчета.

— Кофти — казах.

— Да. Както и да е — усетих как тишината ни затиска, сякаш невидими стени се затваряха около нас. Помълчахме. После той ме изгледа много сериозно и додаде: — Когато отида в колежа, ще се забавлявам истински, с цяло сърце, ще вляза в Книгата на Гинес в категорията „Най-много удовлетворени зайченца“.

Засмях се. Всъщност не на това, което каза, а на факта, че родителите на Рейдар вече бяха в Книгата на Гинес. И точно тогава забелязах красиво афроамериканско девойче със ситно наплетена коса. Чак когато застана пред нас, се светнах, че това е Анджела — предполагаемото гадже на Рейдар.

— Здрасти — каза ми тя.

— Здрасти — поздравих. По едно време бях в един клас по математика с нея и я познавах, но не съвсем добре, даже не се поздравявахме из коридорите. Поканих я да седне. Тя придърпа един стол към масата.

— Предполагам познавате Маркъс по-добре от всеки друг — каза тя. Маркъс беше истинското име на Рейдар. После се приведе напред и опря лакти на масата.

— Така е, да познаваш Рейдар, е мръсна работа, но все някой трябва да я свърши — каза Бен и се засмя.

— Имате ли чувството, че се срамува от мен или нещо такова?