Джон Грийн - Хартиени градове

Тук тя спря, а аз стоях и я гледах. Лицето й беше сиво, осветено от луната, начупено на милиони малки парченца от полюшващата се мрежа. Широките й обли очи се мятаха между мен и тетрадката.

— Много хора се развеждат, без да се самоубиват — отвърнах.

— Знам — добави тя развълнувано. — Точно това казах на Хуанита Алварес. И тогава тя каза. — Тук спря и запрелиства страниците в тетрадката си. — Тя каза, че господин Джойнър бил много объркан. Попитах какво значи това, а тя отвърна, че ще се моли за душата му и че е време да занеса захарта на майка си. Казах й да забрави за захарта и си тръгнах.

Аз все така стоях и мълчах. Исках само едно — да не спира да говори с тихото си нежно гласче, натежало от вълнението, че знае и разбира толкова много неща, сякаш искаше да почувствам, че нещо много важно се случва в живота ми, и вероятно беше точно така.

— Мисля, че знам защо — каза най-сетне тя.

— Защо?

— Може би всички струни в него са се скъсали.

Докато се чудех какво да кажа и как да отговоря, вдигнах рамката на мрежата, сложих я на пода, но тя не ми даде възможност да говоря. Преди да седна на леглото, обърна лице към мен и каза:

— Затвори прозореца.

И аз го затворих. Мислех, че иска да си ходи, но тя просто стоеше там и ме гледаше. Махнах й с ръка, усмихнах се, но очите й бяха заковани в нещо зад мен, нещо чудовищно, нещо, което бе накарало кръвта да избяга от лицето й, а аз се страхувах да се обърна да видя какво бе заковало погледа й. Но когато събрах кураж и се обърнах, там нямаше нищо, освен може би мъртвия мъж.

Вече не ръкомахах. Главата ми беше на нивото на нейната, стояхме и се гледахме от двете страни на прозореца. Не помня как свърши. Или тя си е легнала, или аз. Но в спомените ми този миг така и няма край. В спомените ми ние просто си стоим там и се гледаме в очите. Безкрайно, завинаги.

Марго винаги е обичала мистериите. И след всичко, което се случи по-късно, започнах да вярвам, че тя толкова много обичаше загадки, че в крайна сметка самата тя се превърна в такава.

Най-дългият ден в живота мизапочна мудно и с разтакаване. Станах късно, взех си прекалено дълъг душ и в крайна сметка се наложи да закусвам на предната седалка на минивана на майка ми, докато тя ме караше към даскалото. Беше 7:17, сряда.

Обикновено най-добрият ми приятел Бен Старлинг ме караше до училище, но той отдавна бе заминал навреме, с което ползата от него беше около нула. „Навреме“ означаваше трийсет минути, преди да започнат часовете, защото именно този половин час, преди да бие звънецът, беше еманацията на нашия социален живот, най-интересното събитие в социалния ни календар: седяхме пред вратата на концертната зала и си говорехме. Повечето от приятелите ми бяха в някаква банда или музикална група, а аз прекарвах почти цялото си свободно време в училище на три метра от залата. Не участвах в никаква група, защото страдах от онази липса на какъвто и да е музикален слух, която хората обикновено асоциират с липса на слух по принцип. Закъснявах с двайсет минути, което на практика означаваше, че щях да стигна десет минути, преди да почне първият час.

Мама караше и не спираше да разпитва. За часовете, за последните изпити, за матурите, за абитуриентския бал.

— Не си падам по такива глупости, особено абитуриентски — напомних й аз, докато завиваше. Ловко и експертно наклоних купата с мюсли, така че да не се разсипе отгоре ми. Бях имал стотици възможности да тренирам точното движение при завоите на мама.

— Е, какво лошо има да идеш с някоя приятелка. Сигурна съм, че ако поканиш Каси Хини 2 2 Жаргонен израз, който означава „задник“. — Б.пр. , ще се съгласи да дойде с теб.

Разбира се, че можех да я поканя, а и Каси Хини всъщност беше много приятно, сладко, мило момиче с нещастно и злочесто фамилно име.

— Не харесвам тези балове, а на всичкото отгоре не харесвам и хора, които ходят на балове — обясних, макар че това не беше съвсем вярно. Бен се беше побъркал с тоя бал и знаех, че ще иде.

Мама зави към училището и аз стиснах купата с две ръце, нищо че беше почти празна, защото колата заподскача над легналите полицаи. Погледнах към паркинга. Сребристата хонда на Марго Рот Шпигелман беше на обичайното си място. Мама спря пред музикалната зала и ме целуна по бузата. Видях Бен и останалите, застанали в полукръг.

Тръгнах към тях и полукръгът се разтвори, за да ми направи място. Говореха за бившето ми гадже Сузи Чънг. Тя свиреше на чело и очевидно всички се чувстваха задължени да се вълнуват от факта, че беше започнала да излиза с някой си Теди Мак, бейзболист. Не знам дали това му беше истинското име, но Теди Мак, или не, тя твърдо бе решила да заведе на бала поредната си жертва.