Джон Грийн - Хартиени градове

Всичките тези истории се разнасяха от уста на уста и неминуемо завършваха с „Можеш ли да си представиш изобщо?“. Разбира се, в началото никой не вярваше, често се съмнявахме, но после всичко се оказваше истина.

И тогава стигнахме до шкафчетата. Рейдар се беше облегнал на шкафчето на Бен и пишеше нещо на айфона си.

— Значи, ще ходиш на бала, а? — попитах аз. Той ме погледна за миг и продължи да пише.

— Опитвам се да оправя тази вандалщина в Омникшънъри. Тая статия за бившия министър-председател на Франция Жак Ширак. Няк’ъв задник я изтрил и на нейно място написал едно изречение: „Жак Ширак е пидал“, което е грешно и като правопис, и като фактология.

Рейдар е всеотдаен редактор на Омникшънъри — създаден от юзърите информационен сайт. Целият му живот е посветен на добруването и щастливото настояще и бъдеще на Омникшънъри. Именно поради тази и няколко други причини новината, че си е намерил момиче за бала, ми се стори, меко казано, изненадваща.

— Значи, ще ходиш на бала, а? — попитах пак.

— Съжалявам — отвърна, без да вдигне поглед от телефона. Фактът, че съм категорично против абитуриентските балове, беше всеизвестен. Всичко около цялата тая идея ми се струваше кофти, нелепо, абсурдно и смешно — бавните танци, бързите танци, роклите и най-вече взетите под наем смокинги. Считам, че да вземеш костюм под наем, е най-удачният и бърз начин да прихванеш нещо ужасно от предишния „наемател“. А на мен лично никак не ми се нравеше идеята да се прочуя като единствения в света девственик със срамни въшки.

— Пич, малките зайченца знаят историята за Кървавия Бен — каза Бен на Рейдар. Рейдар мигом заряза телефонията и кимна съчувствено. — Така че — продължи Бен — последните две стратегии са или да платя на някоя от интернет да дойде с мен, или да се кача на самолета за Мисури и да отвлека някое свежо здраво малко зайченце, пухкаво като царевично хлебче.

Колко пъти му бях обяснявал, че „зайченце“ звучи много сексистко, но той просто не искаше да се откаже от установената практика. Дори собствената си майка наричаше „зайченце“. Е, как да се оправяш с такъв човек?

— Ще попитам Анджела. Може да се сети за някоя — каза Рейдар. — Макар че по-реално ми се струва да измисля химична реакция за превръщане на оловото в злато, отколкото да ти намеря гадже за бала.

— Сама по себе си хипотетичната идея да ти се намери гадже за бала е толкова абсурдна, почти колкото да режеш диамант с думи — казах аз.

Рейдар удари шкафчето два пъти в знак на одобрение, замисли се и изстреля:

— Бен, толкова е трудно да ти се намери гадже за бала, че американското правителство е излязло със становище, че проблемът не може да бъде решен чрез средствата на дипломацията, налага се използването на силови методи.

Опитвах се да се измисля още нещо относно хипотезата за потенциалното гадже за Бен за бала, когато и тримата видяхме стероидния контейнер с хуманоидна форма, известен още като Чък Парсън. Контейнерът вървеше към нас.

Чък Парсън не участваше в организирани спортни събития, отбори и други такива, защото всяко едно от тези неща би го разконцентрирало и дистанцирало от голямата велика крайна цел на съществуването му — един ден, с малко или повече късмет, да го опандизят за убийство.

— Ей, педалчета — викна той.

— Здрасти, Чък — отвърнах възможно най-приятелски. От две години Чък ни беше оставил почти на мира, изглежда, че някой от далечната и непозната Страна на Готините и Печените му беше казал да не ни закача. Ето защо ми се стори странно, че ни заговори.

Може би поради факта, че дръзнах да му отговоря, той яко се издразни и докато се усетя, ме залепи към шкафа и удари с маймунските си ръце от двете страни на главата ми. После се наведе достатъчно ниско към мен, за да ми даде възможност да помисля и да имам време да отгатна каква паста за зъби ползва.

— Какво знаеш за Марго и Джейс?

— А? — измрънках и се опитах да се сетя за всичко, което знаех за тях: Джейс беше първото и единствено сериозно гадже на Марго Рот Шпигелман. Започнаха да излизат в края на миналата година. И двамата бяха приети в университета във Флорида. Есента заминаваха заедно. Джейс беше взел някаква стипендия като бейзболист. Никога не беше влизал в тях. Чакаше я отпред в колата. Тя с нищо не показваше, че го харесва, но пък в крайна сметка тя не харесваше никого или поне така изглеждаше.

— Нищо — казах най-сетне.

— Не ме ебавай — изръмжа той.

— Почти не я познавам — добавих и това беше истината, така беше станало, нещата се бяха променили.