Джон Грийн - Хартиени градове

Момчето завъртя очи и замина нанякъде, а ръката на Марго остана увита около мен. Аз използвах възможността да я прегърна през раменете.

— Ти си любимата ми братовчедка — казах й, а тя ме подбутна с ханша си, завъртя се и се измъкна от прегръдката ми.

— Сякаш не знам — отговори тя.

Карахмеблажено по празното шосе I-4. Следвах инструкциите й. Според часовника в колата беше едва 1:07.

— Красиво е, нали? — каза тя. Беше обърнала глава към прозореца, не виждах лицето й. — Обичам да карам под уличните лампи.

— Светлината — казах — е видимият спомен за Невидимата светлина.

— Красиво е — каза тя.

— Т. С. Елиът. Трябва да си го учила по английски миналата година — казах. Не бях чел цялото стихотворение, само няколко строфи, но ги бях запомнил.

— О, това е цитат! — каза тя. Прозвуча разочаровано. Видях как сложи ръката си върху панела в средата на таблото. Ако сложех и моята там, тогава може би ръцете ни щяха да бъдат на едно и също място по едно и също време. Но не го направих.

— Кажи го пак — каза тя.

— Светлината е видимият спомен за Невидимата светлина.

— Да. Дяволски добро. Трябва да е помогнало да свалиш гаджето си.

— Бившето — коригирах я.

— Сузи те е зарязала?

— А как реши, че тя ме е зарязала, а не аз нея.

— О, извинявай.

— Макар че точно тя ме заряза — признах, а Марго се засмя. Бяхме скъсали преди месеци, но не можех да виня Марго, че не е обърнала внимание на най-нищожната и жалка романтична връзка в историята на романтиката изобщо. Това, което се случва в музикалната зала, остава там.

Марго сложи крака на таблото и започна да мърда пръстите си в ритъма, в който говореше. Винаги говореше така — с ритъм, който не може да не се улови, сякаш рецитираше поезия.

— Съжалявам да го чуя и във връзка с това мога само да кажа, че моят прелестен приятел чука най-добрата ми приятелка. От месеци.

Погледнах я, но косата беше скрила лицето й, така че не можах да разбера дали се шегува.

— Сериозно ли говориш? — попитах, но тя не отговори. — Но… нали тази сутрин се смеехте заедно, видях те.

— Нямам идея за какво говориш. Разбрах преди първия час и веднага ги намерих, говореха си и тогава започнах да пищя като заклана. Бека се скри в ръцете на Клинт Бауер, а Джейс стоеше там като някакъв тъп гъз, с отворена воняща уста и с потекла лига.

Явно бях разбрал всичко съвсем погрешно.

— Странно, защото Чък Парсън ме пита тази сутрин за теб и Джейс. Какво знам за вас.

— Е, да, Чък прави каквото му се каже. Вероятно Джейс го е накарал да пита и да разбере кой друг знае.

— Господи! Защо изобщо се е хванал с Бека?

— Е, не може да се каже, че е известна с доброта, бляскав ум и нежна душа, така че остава фактът, че е секси.

— Не и колкото теб — изрекох, преди да се замисля.

— Винаги ми се е струвало ужасно гадно да се навърташ около някого, да излизаш с него, да си му гадже само защото тоя някой е секси или хубав. Все едно да си избираш корнфлейкса по цвета, а не по вкуса. Трябва да завиеш на следващата пряка. Но аз не съм хубава, поне не и отблизо. По принцип, колкото повече някой ме опознава, толкова по-малко секси ме намира.

— Но това е… — започнах.

— Няма значение. Все тая — каза тя.

И в този миг ме удари ужасната истина, че животът е безкрайно несправедлив. Как може един задник като Джейсън Уърдингтън да чука хем Марго, хем Бека, а в същото време един хубав, симпатичен, приятен индивид… като мен например, не може да се докопа нито до едната, нито до другата, нито до която и да е, ако трябва да си говорим истината. И като стана дума за това, трябва да кажа, че обичам да мисля за себе си като за човек, който в никакъв случай не би свалял момиче като Бека Арингтън. Да, О.К., секси е, но също е и 1) Арогантно куха и 2) Истинска и напълно неподправена бясна кучка. Всички, които се събирахме в музикалната зала, от доста време подозирахме, че поддържа секси задника и изваяната си фигура, като не яде нищо друго освен душичките на малки невинни котенца и мечтите на бедни гладни дечица.

— Бека е кофти кучка — казах, за да я накарам да говори пак.

— Да — отвърна тя и продължи да гледа през прозореца. Светлината на лампите, под които минавахме, заливаше косата й. За секунда си помислих, че плаче, но точно тогава тя сложи качулката и извади Клуба от торбата.

— Е, това вече ще е суперзабавно — каза тя и разкъса опаковката му.

— Сега вече може ли да попитам къде отиваме?

— Бека — каза тя.