Джон Грийн - Хартиени градове

— Искаш да кажеш… сега?

— Да, сега. Тя е горе и техните й четат конско. Обаче колко дълго според теб може да трае подобна лекция? Колко време ти е нужно да кажеш… какво… Примерно: „Не трябва да чукаш гаджето на Марго в мазето“. И това е, едно изречение. Трябва да побързаме.

Тя излезе от колата със спрея в едната ръка и с рибата в другата. Прошепнах, че идеята не ми харесва, но какво от това, тя не спря, аз я последвах, приведен, почти клекнал като нея, докато стигнахме до все още отворения прозорец на приземния етаж.

— Аз влизам първа — каза тя и се мушна с краката надолу. Стъпи на бюрото на Бека и в един миг половината й тяло беше вътре, другата половина над рамката на прозореца. Точно тогава я попитах:

— Не мога ли да остана на пост тук?

— Вкарвай си кльощавия задник вътре — каза тя и аз веднага я последвах. Светкавично събрах всички мъжки дрехи, пръснати по килима с цвят на лавандула — джинси с мъжки колан, чифт джапанки, бейзболна шапка на „Уайлдкетс“ — бейзболния отбор на Уинтър Парк, и едно бебешкосиньо поло. Погледнах Марго, тя ми подаде завитата в хартия риба и една от лъскавите пурпурночервени химикалки на Бека. Каза ми какво да напиша:

съобщение От марго Рот шпигелман: Вашето приятелство Спи С рибите.

Марго набута рибата между сгънатите в гардероба дрехи на Бека и тогава чух стъпки по стълбите. Потупах Марго по рамото и я погледнах. Не знам с какво съм я погледнал, защото очите ми бяха изскочили от очните кухини. Тя само се усмихна и съвсем лежерно извади спрея. Аз се изнизах през прозореца и застанах отвън да видя какво ще прави. Марго се наведе над бюрото и бавно и спокойно разтърси флакона с боя. С едно елегантно движение и с изящество, което може да се асоциира с калиграфията на Зоро, тя написа със спрея буквата М. На стената над бюрото.

После вдигна ръце към мен и я издърпах през прозореца. Точно се изправи на крака пред мен, когато чухме някой да пищи „ДУАЙТ!“. Аз грабнах дрехите и хукнах да бягам, Марго тичаше след мен.

Чух, но не видях, как входната врата на къщата на Бека се отвори, но не спрях, не се обърнах, не спрях и когато един гърмящ глас извика „СТОЙ!“, не спрях и когато чух онзи шум, който не можеш да объркаш с нищо — прищракването на заредена пушка.

Чух как зад гърба ми Марго каза „пушка“. Не звучеше уплашена или нещо, прозвуча като констатация. Когато стигнахме до живия плет, вместо да продължа да бягам, аз се хвърлих отвъд него с главата напред. Как съм възнамерявал да се приземя, нямам обяснение и до сега. Може би съм си въобразил, че мога да направя някакво велико салто като истински световноизвестен гимнастик, но реалността се оказа друга — просто се изсипах на асфалта и в крайна сметка се приземих на лявото си рамо. За щастие, купчината с дрехи на горкия Джейс падна под мен и омекоти удара. Изпсувах и преди дори да се сетя, че трябва моментално да се изправя, усетих как ръцете на Марго ме дърпат нагоре. После в колата, и после вече карах на задна с изгасени фарове, поради което едва не прегазих почти голия, оцъклен от почуда стопер на прочутия бейзболен отбор на гимназията Уинтър Парк. Джейс бягаше много бързо, с посока и цел, докато аз очевидно се бях запътил за някъде, но никой, дори самият аз не знаех за къде, следователно карах напосоки. А когато го подминахме, получих пореден пристъп на съчувствие и отворих наполовина джама на колата и му метнах полото. За наш късмет, не видя нито мен, нито Марго, нямаше начин да разпознае минивана, понеже… не искам да звуча заядливо или нещо и да напомням все за това, но истината е, че нямах шанс да го карам до училище.

— Защо, по дяволите, го направи? — попита Марго, щом включих фаровете и тръгнах през лабиринта от улици обратно към центъра на града.

— Стана ми кофти за него.

— За него? Защо? Защото ми изневерява и ме лъже от шест седмици? Или защото ми е лепнал кой знае каква болест? Защото е отвратителен идиот, който ще е богат и щастлив през целия си шибан живот, което е реално доказателство за повсеместната и жестока несправедливост на вселената?

— Просто изглеждаше отчаян — казах.

— Както и да е. Отиваме в къщата на Карин. На „Пенсилвания“ е, до магазина за алкохол.

— Не ми се сърди — казах. — Току-що бях на мушката на оная пушка заради теб, така че не ми се сърди.

— НЕ ТИ СЕ СЪРДЯ! — изкрещя тя и удари таблото.

— Не се сърдиш, но пищиш.

— Може би си бях въобразила, че не е истина, че не ме мами и че в крайна сметка е само слух.