Джон Грийн - Хартиени градове

— Ще видим чии са — каза бързо тя и се надигна на седалката. — Ей, тука ще се оправям сама. В къщата има дяволски добра охранителна система и не можем да си позволим още една паническа криза.

— Ами… — измънках.

Джейсън живееше на няколко пресечки от Карин, в Касавила — квартала на ултрабогатите. Всички къщи в Касавила са в испански стил с червени покриви и всичко останало, само дето не бяха построени от испанците. Бяха построени от бащата на Джейс, който беше един от най-богатите строителни предприемачи във Флорида.

— Големи грозни домове за големи грозни хора — казах на Марго и спрях пред Касавила.

— Без майтап ти казвам, ако някога стана домакиня с едно дете и седем спални в някаква къща като тези, моля те, направи ми услуга. Застреляй ме.

Спряхме пред къщата на Джейс — архитектурно чудо, или по-скоро чудовище, което изглеждаше като дебела испанска хасиенда с три дорийски колони до покрива. Марго взе втората риба, махна капачето на химикалката със зъби и написа с разкривен и съвсем различен от нейния почерк:

Любовта на МШ към Теб: Спи С Рибите.

— Не гаси двигателя — каза тя и си сложи бейзболната шапка на Джейс с козирката към тила.

— Добре — казах.

— Не мърдай от тук — добави.

— Добре — отговорих и усетих как пулсът ми галопира. Вдишай през носа, издишай през устата. Марго отвори вратата. В едната ръка държеше спрея, в другата — рибата. После хукна през огромната ливада пред къщата и се скри зад един дъб. Обърна се, махна ми, аз й махнах, тя драматично пое дъх, изду бузи, обърна се напред и се приготви да бяга.

Но не беше направила и крачка, когато цялата къща светна като гигантско коледно дърво, като това, което слагаха по Коледа в центъра. Алармата започна да вие. Замислих се дали да не я оставя да се оправя сама със съдбоносните последици от действията си, но продължих да дишам през носа и да издишвам през устата, а тя продължи да тича към къщата. После спря и метна рибата през един прозорец, но сирената беше толкова оглушителна, че едва се чу как стъклото се счупи и парчетата изпопадаха на земята. И после, само защото това беше Марго Рот Шпигелман, спокойно и внимателно, с изключителна педантичност написа буквата М върху единствената останала част от стъклото. След това хукна към колата, кракът ми беше на газта, после на спирачката. В този миг имах усещането, че не карам крайслер, а яздя породист кон на състезание. Марго бягаше толкова бързо, че шапката й падна и остана някъде зад нея, скочи в колата и отпрашихме, преди да е затворила вратата.

В края на улицата имаше знак стоп. И аз, разбира се, спрях.

— Какво, по дяволите, правиш? Карай, карай, карай! — извика тя, аз казах О.К. и натиснах газта. Просто бях забравил, че преди няколко часа бях захвърлил предпазливостта и разума си някъде и вятърът ги бе отнесъл. Какво ли не бях захвърлил. Минах, без да спирам покрай трите знака стоп в Касавила, и вече бяхме на километър до „Пенсилвания Авеню“, когато видяхме полицейската кола. Мина покрай нас с включени сирени, но не ни спря.

— Много яко беше — каза Марго. — Дори на мен ми дойде малко хардкор. Или, за да се изкажа в стил Кю, пулсът ми е малко ускорен.

— За бога, защо не я остави в колата му или на стълбите?

— Ние носим дъжд и гръмотевици, не искаме само някакви препикавания от дъжд тук-там из околността.

— Кажи ми, че точка осем не е толкова страшна.

— Не се притеснявай. Това ще е фасулска работа, детска игра. Връщаме се в Джеферсън Парк, в къщата на Лейси. Знаеш къде живее, нали?

Знаех, но, бог ми е свидетел, Лейси никога не би благоволила да ме покани у тях. Живееше в другия край на Джеферсън Парк, на около километър и половина от нас. Хубав апартамент над голям магазин за канцеларски материали. Всъщност в същия блок бе живял и онзи пич, умрелият. Бях ходил няколко пъти, защото родителите ми имаха приятели на третия етаж в същата сграда. За да стигнеш до апартаментите, трябва да минеш през две врати, но те бяха винаги заключени. Дори Марго Рот Шпигелман не можеше да влезе там.

— И Лейси от кои е? От добрите или от непослушните? — попитах.

— Лейси е от особено непослушните — отвърна Марго. Тя пак бе обърнала глава настрани, загледана през прозореца, почти не я чувах. — Приятелки сме от детската градина.

— И?

— И тя не ми каза за Джейси. Но не е само това. Когато наскоро се замислих и погледнах нещата в ретроспекция, разбрах, че през цялото време е била отвратителна приятелка. Например… ти мислиш ли, че съм дебела?