Джон Грийн - Хартиени градове

— Господи, НЕ — казах. — Ти си… — Тук се спрях, че се бях засилил да кажа, че е кльощава. Но точно това я правеше различна — тя не приличаше на момче. В крайна сметка казах: — Ти… не трябва да отслабваш.

Тя се засмя, махна с ръка и отвърна:

— Просто харесваш дебелия ми задник.

Откъснах очи от пътя за секунда, за да я погледна, а не трябваше да го правя, защото тя можеше да чете лицето ми, а там пишеше следното: първо на първо, не бих казал, че задникът ти е голям, и второ на второ — той е някак… пищен. Но не само това. Не е възможно да се отдели личността Марго от тялото Марго. Не можеш да видиш само едното и да се направиш, че не виждаш другото. Например поглеждаш в очите на Марго и в тях виждаш синия цвят на безкрая, но виждаш и безкрая на… нещото, наречено Марго. В крайна сметка няма начин да кажеш, че Марго Рот Шпигелман е дебела или кльощава, така, както не можеш да кажеш, че Айфеловата кула е самотна или не е самотна. Красотата на Марго е като танкер, който пренася през морето самото непробиваемо, неразрушимо и неразрушено съвършенство.

— Тя все правеше някакви гадни коментари — продължи Марго: — „Ще ти дам тези къси гащи, ама май няма да ти станат и май няма да ти стоят добре“. Или: „Толкова си смела. Изумявам се от начина, по който ги караш да се влюбват в характера ти“. Винаги ми е сривала самочувствието. Сега като се замисля, с всяка дума е целяла само едно — унизение в собствените ми очи.

— Унижение.

— Благодаря, господин МакМастърГраматикан.

— Граматик — казах.

— Боже, ще те убия! — но се смееше.

Минах по периферията на Джеферсън Парк, за да не се налага да минавам покрай нашите къщи, в случай че родителите ни се бяха събудили и бяха разбрали, че ни няма. Минахме покрай езерото Джеферсън, после покрай Районния съд Джеферсън и тръгнахме към малко смотания и много изкуствен център на Джеферсън Парк. Изглеждаше призрачно празно и тихо. Видяхме джипа на Лейси паркиран пред ресторанта за суши. Спряхме една пресечка по-нагоре на първото свободно място, което намерихме. Оказа се трудно, защото търсихме неосветено място, далеч от уличните лампи.

— Би ли ми подал последната риба? — попита тя. Зарадвах се, че я разкарваме от колата, защото бе започнала да се вмирисва. И после Марго написа на един лист със собствения си почерк, с нейните си странни букви.

твоето приятелство с мш Спи с Рибите.

Тръгнахме, като старателно отбягвахме светлите кръгове на уличните лампи. Ходехме си ей така, като съвсем нормални хора много след полунощ, единият от които (Марго) държи голяма риба, увита в хартия, а другият (аз) стиска спрей със синя боя. Някакво куче излая и двамата замръзнахме на място, но после всичко потъна пак в тишина и след няколко минутки бяхме до колата на Лейси.

— Е, сега вече става трудно — каза тя, когато опита вратата и видя, че е заключена. После бръкна в джоба си и извади уред — тел или нещо подобно. Мисля, че навремето уредът е бил металната част на закачалка за дрехи. Отне й по-малко от минутка да отвори вратата. Стоях втрещен и я гледах с възхищение. И с право.

Когато отвори шофьорската врата, тя се пресегна и отвори и другата от моята страна.

— Помогни ми да вдигна седалката нагоре — прошепна тя. С общи усилия успяхме да вдигнем седалката нагоре, тя мушна рибата под нея, после преброи до три и тогава пуснахме седалката, която се сгромоляса върху рибата. Чух как червата на рибата експлодираха. Беше адски гнусно. Можех да си представя на какво ще мирише колата й само след ден-два в тая жега. Трябва да си призная, че изведнъж ме заля вълна спокойствие. Тогава Марго каза:

— Напиши едно М на капака.

Не се наложи дори да мисля. Кимнах веднага, качих се на задната броня, облегнах се напред и бързо нарисувах едно грамадно М на капака. Като цяло бях противник на вандализма. Но също така бях не по-малък противник на Лейси Пембъртън, което в крайна сметка се оказа по-силното ми убеждение. Скочих от джипа, побягнах в тъмното, тичах чак до другата пресечка, където бяхме оставили минивана, дишах неравно, запъхтяно. Когато сложих ръка на волана, забелязах, че показалецът ми е син. Вдигнах го нагоре и го показах на Марго. Тя се усмихна и вдигна своя син показалец. И после показалците ни се докоснаха, нейният меко и нежно натисна моя. Пулсът ми отказа да се укроти. И после след много, много време тя каза:

— Девета точка — центърът.

Беше 2:49 сутринта. Никога през целия си живот не се бях чувствал по-буден и така препълнен с енергия.