Джон Грийн - Хартиени градове

— О!

— Карин ми каза в училище. Предполагам много хора са знаели, и то от доста време. И никой не ми каза. До тази сутрин. И когато Карин ми каза, си помислих, че се опитва да завърти някоя интрига или нещо такова.

— Съжалявам — отвърнах.

— Да, да, да. Не мога да повярвам, че дори ми пука.

— Сърцето ми бие много силно — казах.

— Точно по биенето на сърцето разбираш, че се забавляваш истински — каза тя.

Не го усещах като забавление. Усещах го като сърдечен удар. Спрях на паркинга на 7-Илевън , сложих пръст върху вената на врата си и загледах как двете точки между часа и минутите на електронния часовник отмерват секундите. Когато се обърнах към Марго, тя завъртя очи.

— Пулсът ми е опасно висок — опитах се да обясня.

— Дори не мога да си спомня кога за последно съм се забавлявала толкова много. Това усещане за адреналина, когато се изсипва в гърлото ти, как дробовете ти стават големи и се раздуват като балони.

— Вдишваш през носа и издишваш през устата — отвърнах.

— Тези твои дребни… тревоги. Толкова си…

— Сладък?

— Така ли викат в наши дни на голямо момче с пристъпи на вдетиняване? — усмихна се тя.

После Марго се измъкна към задната седалка и се върна с някаква малка чантичка. Зачудих се колко ли неща е натрупала там, без да ми каже. После отвори чантичката и извади лак за нокти. Толкова тъмночервен, че биеше на черно.

— Докато се успокоиш, мисля да си лакирам ноктите — каза и ми се усмихна през падналите върху лицето й кичури. — Няма проблем, не бързаме, поеми въздух, отпусни се.

И така седяхме — тя с лака за нокти, добре балансиран върху таблото на колата, аз с треперещ пръст върху вената на врата ми, като не спирах да си меря пулса. Беше хубав цвят. Лакът де. А и Марго имаше хубави нокти — съвсем тънички, за разлика от останалата част от тялото й, която беше мека, с приятни женствени извивки. Пръстите й просто те мамеха да ги хванеш и вплетеш в своите. Спомних си усещането от допира им в УолМарт . Кога беше това? Преди няколко века? Сърцето ми забави ритъма си. И после се опитах да си внуша: Марго е права, навън няма нищо страшно, не и в този малък град, не и в такава тиха и спокойна нощ.

— Шеста точка— каза Марго, след като най-сетне подкарах минивана. Тя размахваше ръце из въздуха, за да изсъхне лакът. Сякаш свиреше на невидимо пиано. — Да оставим цветя пред вратата на Карин с извинителна бележка.

— Какво си й направила?

— Ами… като ми каза за Джейс, аз май… абе застрелях вестоносеца.

— В смисъл? — попитах. Бяхме спрели на светофар, някакви хлапаци до нас в спортна кола също бяха спрели и момчето, което караше, натискаше газта и колата ръмжеше заканително, сякаш чакаха някой да вдигне флагче и да тръгнем да се състезаваме. Точно пък с крайслера нямаше начин. Като натиснеш газта докрай, той почваше да скимти и да хленчи.

— Ами не помня точно какво й казах, но беше нещо от сорта „сополива, гнусна, видиотена, кривозъба, пъпчасала дебелогъза кучка с най-отвратителната коса в Централна Флорида“, което май не е малко.

— Косата й наистина е странна — казах.

— Знам. От всичко, което казах за нея, само това е вярно. Когато казваш гадни неща за хората, не бива да казваш нещо, което е вярно, защото после няма да можеш да си вземеш думите назад. Можеш де, ама няма да е от сърце. Искам да кажа, че има неща, върху които трябва да се акцентира, неща, за които трябва да се намекне, и неща, които звучат като райета на кожата на скункс, ако райетата могат да звучат.

Докато карах към къщата на Карин, Марго пак изчезна някъде отзад и се появи с лалетата. Към стъблата на лалетата беше залепила с тиксо някаква бележка в плик. Когато спрях, тя ми даде букета, аз побягнах към къщата по страничната пътечка, оставих букета на стълбите на къщата и със спринт се върнах в колата.

— Седма част — каза тя веднага щом седнах в колата. — Да оставим риба за сладкия господин Уърдингтън.

— Предполагам не се е прибрал още — казах с известна доза съчувствие.

— Надявам се ченгетата да го намерят след около седмица в някоя канавка край града без обувки, полудял и съвсем гол — каза Марго съвсем безизразно.

— Никога не бива да забравям да не ядосвам Марго Рот Шпигелман — измърморих изпод носа си, а тя се засмя.

— Честно, това си е направо дъжд с гръмотевици върху всичките ни врагове, не само препикаване на парада им — отбелаза тя.

— Искаш да кажеш твоите врагове — поправих я аз.