Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Да — отвърна задавено Рангъл и примигна през падналата пред очите му коса.

Франк го пусна, Рангъл се пльосна на стола, дръпна вратовръзката си, разхлаби яката на ризата и пое с мъка въздух.

— Добре — рече той, приглади косата си и се прокашля. — Искам те гневен. Искам те да си умираш от омраза. А сега, тъпанар такъв, мисли за Реймънд, а не за мен. Знам една тайна, която ще ни даде шанса да променим всичко. Ние тримата…

Те се наведоха един към другиго и заговориха шепнешком, та никой да не ги чуе. Русо оглеждаше със зачервените си очи тротоара и гълташе на големи глътки бирата си. Франк бе силно намръщен. Рангъл бе сбрал веждите си, ала зъбите му проблясваха като в усмивка на чакал. Планът бе прост. Бърз и лесен за изпълнение. И ефикасен.

След по-малко от минута тримата се облегнаха назад на столовете си и вдигнаха чаши. Сбраха дебелите ръбове на половинлитровите халби, които иззвънтяха силно и ясно.

Чувам този звън. Мога да подуша дима от пурите им. И всеки Божи ден от живота си виждам арогантните им усмивки.

Баща ми живееше в обратната посока на моята къща, на половин час път източно от Сиракюз. А къщата, която аз бях купил наскоро, бе на половин час в западна посока, в полите на Скениателис. Не исках да мисля за себе си като за избягал от корените си син на каменар и изселена индианка. Да, в училище чух достатъчно вицове за индианци, но през целия си живот съм получил само два здрави юмрука заради това.

Предпочитах да си мисля, че съм в Скениателис не защото там са най-скъпите провинциални имоти в щата Ню Йорк, а защото всъщност там съм по-близо до природата. Слагам къщички за пойни птички, горски лястовички и обикновено половината от тях са пълни през сезона. Много от съседите ми са фермери. По време на ловния сезон ми позволяват да бродя из горите им, а въдица мога да хвърля на около трийсетина метра от задната врата на къщата си.

Беше ми лесно от юридическата кантора да изскоча на магистралата и да се озова скоро в мястото на баща ми между Файетвил и Читънанго. Бях свалил прозорчетата и вдишвах хладния мирис на окосено сено, на дървета и на ниви, които жужаха от насекоми. Писмото беше пъхнато между дясната седалка и облегалката й. Можех да виждам в огледалцето за обратно виждане оранжевия овал на слънцето да се гушва в одеялото от пламнали облаци. В осем часа дългите сенки правят гористите околности на пътя почти тъмни.

Баща ми живееше сам в къщата, в която бях пораснал, малка, кафява, тип „ранчо“, сгушена в горите. Виждах очертанията й дори през дърветата. Мястото някога е било собственост на дядо ми. И той като татко е работел в малка каменна кариера през целия си живот, взривявал е камъка от недрата на земята, непрекъснато в борба за оцеляване в един свят, управляван от международните корпорации.

Докато спирах пред къщата, чух да отеква взрив над върха на хълма, който се мержелееше недалеч. Поклатих глава и продължих по настланата със ситен чакъл алея, минах покрай къщата и навлязох в гората, заобиколих склона от назъбени камъни и се изкачих по хълма към пурпурните сенки на каменоломната.

На светлината на фаровете на стар самосвал с избеляла боя стоеше баща ми и разговаряше с друг мъж. Облакът прах от експлозията се въртеше пред фаровете. Спрях досами самосвала и изскочих от колата.

— Татко — извиках, защото не дочуваше, — тук вече е почти тъмно.

Дотук можех да стигна с оплакването си, че взривява скалите подир здрачаване.

— Сам виждам — отвърна той.

Беше облечен с избелели дънки и бяла тениска, и с тийнейджърско дънково яке, ала кожата на ръцете и на лицето му бе груба и обветрена.

Приближих с изправен гръб и раздрусах гранитната му ръка така, както ме бе учил, че трябва да го правят истинските мъже. Един прилеп пикира от сенките и безшумно нахлу в снопа светлина.

— Опитах се да се свържа с теб миналата седмица — рекох, след като приклекнах. — Какво стана с телефона ти? Казаха, че е изключен.

— Не се нуждая от проклетия им телефон…

— Всеки се нуждае от телефон, татко.

— Само гледат да ти изсмучат паричките, онези корпоративни маймуни.

— А за бизнеса?

— Ти си гледай твоя, аз ще си гледам моя. Един каменар не се нуждае от телефон — рече той. — Камионите си идват и аз продължавам да им давам камък. Така си беше и през двете седмици, откакто съм без телефон.

— Сега е лято, татко… — казах. Съмнявах се, че ще може да я кара така и когато работата намалее.