Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Очевидно номерата бяха лукс за къщите и само няколко от тях ги имаха. На номера на жилището на Селесте Оливър му липсваха първите две цифри, но можех да различа избелелите изображения там, където някога са били единицата и осмицата. Спрях на алеята зад червена хонда сивик със смачкана задна броня и излязох. Стисках в ръка плика. Зърнах на чезнещата светлина как една завеса се спусна и едно лице изчезна.

Изкачих стъпалата и почуках.

Вратата се отвори почти мигновено и тя застана начупена в рамката й. Наложи се да си поема дълбоко дъх. Беше достатъчно висока, за да могат погледите ни да се срещнат почти на едно равнище, макар да беше боса. Носеше плътно прилепнали, изкуствено изтъркани дънки и светлосиня блузка без ръкави, която подчертаваше нито прекалено големи, нито прекалено малки гърди. Диафрагмата й бе с меден цвят и скулптирана с плавни извивки. Червилото й бе розово. Тънките й вежди пасваха на правата руса коса. Очите й бяха млечносини.

— Аз съм приятел на Роджър — рекох, когато си възвърнах дар словото.

Тя се отдръпна встрани и аз пристъпих вътре. Когато се обърна и влезе в малката всекидневна, погледът ми проследи един перфектен задник. Разтуптяното ми сърце и токът, който прониза слабините ми, бяха причината да ме бодне чувството на вина.

— Можеш да седнеш — рече тя, тръсна се на дивана и взе кутия цигари „Нюпорт“ от ниската масичка със стъклен плот. Извади една и я лапна.

Поставих плика върху масичката пред нея.

— Това е от Роджър — рекох и се изправих. Не бях в състояние да седна, но и не можех да накарам краката си да направят и крачка към вратата.

— Той каза ли ти за мен? — попита тя и присви очи, заради дима от цигарата си.

— Не.

— Аз принадлежах на Роджър — рече и издуха дима към пердетата на прозореца. — Не за пари. Не съм такава. Вярно, танцувам, но никога не съм се чукала за пари. С Роджър ми беше много хубаво. Знаеш ли, че веднъж ме вкара в Белия дом? Запознах се с Рейгън.

Аз поклатих отрицателно глава.

— А сега ти ще притежаваш всичко, което той имаше… — рече тя и ме погледна право в очите с леко самодоволна усмивка. — Ти ще гласуваш за отпускането на парите за „Звездни войни“ тази есен. Твой ще е решаващият глас в Комисията за държавните поръчки. Искат да ремонтират мостовете на магистралите оттук до Канада. Знаеше ли го? Губернаторът ще те потърси за това и ти ще можеш да го накараш да дойде на някоя от вечерите за набиране на средства за предизборната кампания. Тук има достатъчно хора, които ще платят по хилядарка на глава, за да вечерят с губернатора…

— В крайна сметка ще имаш и мен — продължи тя, облегна се назад, изпъна ръка по облегалката на дивана и кръстоса крака, леко извивайки гърба си. — Ако го желаеш…

Погледнах към плика. Постепенно започвах да усещам краката си. За това помагаше и димът от цигарата. Отново поглеждах към вратата.

— Аз обаче си имам някого — рекох.

— О, разбира се, стандартна ситуация — отвърна тя. — Съпруга ли?

— Може би.

Тя смачка цигарата си в пепелника и скочи от дивана. Приближи към мен с клокочещ кикот, взе ръката ми и, преди да успея да реагирам, я притисна към гръдта си.

— Ами да, това е политиката — рече, гласът й премина в дрезгав шепот, а пръстите й трасираха вътрешната страна на бедрото ми. — Тъй че тя ще свикне. Всички свикват…

Отдръпнах ръката си и я бутнах по-силно, отколкото възнамерявах. Тя се препъна и падна на пода, а главата й се удари с тъп звук в стената.

— Съжалявам — рекох и пристъпих да й помогна да стане. — Стана без да искам.

— Тъпанар! — Тя замахна да ме удари, а сетне отмахна дълъг кичур руса коса от лицето си.

Обърнах се, отворих рязко вратата и скочих от площадката, като пропуснах стъпалата. Минах съвсем близо покрай една потрошена хонда. Панталонът ми се закачи и се скъса в едно стърчащо парче желязо от смачканата броня.

Качих се в своята супра и се огледах. На половината разстояние до пресечката бе паркирана необозначена полицейска кола. В сенките на предните седалки просветна една жълтеникава светлинка, голяма колкото монета, колкото огънчето на пура — и след това изчезна. Това не ми се видя необичайно. В район като този полицаите сигурно знаеха малките имена на всички жители.

Тогава изобщо не се замислих.

Никога не съм ненавиждал майка си за онова, което бе сторила. Може би това се дължеше на факта, че баща ми не желаеше да я вини.

— Знаех от какво се нуждае майка ти — каза ми той веднъж, — и знаех, че го нямам.