Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Когато устоях на изкушението на Селесте Оливър — това бяха моите четирийсет дни в пустинята 2 2 Алюзия с 40-те години, през които Мойсей водел еврейския народ в пустинята, докато не умре и последният, който помнел робството. — Б.пр. — не можех да се стърпя да не се поздравя сам. Чувствах се не само достоен за всичко, което бе положено в краката ми, но и призван. Бях планирал и работил през целия си живот така, че той да води към някаква фантастична съдба. И най-накрая, в онзи летен ден, знаех, че го държа в ръцете си.

Притежавах удивителна къща, за която всеки се чудеше как съм успял да се сдобия с нея. Това бе една от сделките, за които хората само са чували. Принадлежеше на семейството на приятел, когото познавах от Принстън. Дойдоха при мен да им помогна да оправят наследството след смъртта на баба им. Когато видях имота, им казах, че дори няма да се наложи да се предлага на пазара.

Беше стара сграда в стил „Тюдор“, сгушена на брега на заливче на езерото Скениателис. Не се виждаше от пътя, а не се виждаше много добре и от езерото, тъй като я закриваха масивните дъбове и високите смърчове, които я обграждаха. Имаше висок, облицован с недялан камък комин, измазани стени, наполовина обковани с тъмнокафяво дърво. Червеникавите триъгълни фронтони и двукрилите прозорци й придаваха приказен вид, а отзад имаше настлана с дебели каменни плочи тераса, която гледаше към езерото.

Любимото ми място на горния етаж бе спалнята. Беше с няколко френски прозореца с арки, които се вписваха в покрива и малък балкон. През лятото луната нахлуваше иззад източния хребет зад езерото и приличаше на голяма тиква. Оттам можех да виждам чак до южния край на езерото, до съседния окръг, където обрамчените с дървета склонове се спускат стръмно почти триста метра от хребета до дълбоките зелени води под него.

Когато се прибрах у дома след като занесох плика на любовницата на Роджър Уилямсън, бяха вече последните издихания на деня. Бързо се преоблякох и извадих кадифената кутийка с пръстена от дъното на чекмеджето си за чорапи. С Лексис се бяхме уговорили да се срещнем в „Кабуки“ — ресторант за суши в града, току до езерото. Докато пътувах към баща си, бях направил резервация за девет и половина за маса с изглед към водата.

Бабата на моя приятел бе посадила под предните прозорци леха с оранжеви дневни лилии и аз се спрях да откъсна половин дузина за Лексис. Закъснях, но не чак толкова, та да угася пламъчетата в очите на Лексис, когато й подадох цветята. Пихме минерална вода, но аз и без друго се чувствах опиянен и когато стигахме до шоколадовата торта със сладолед и зелен чай, вече й бях предложил да се омъжи за мен. Тя извика едно силно „да“, след това отидохме у дома, аз я пренесох на ръце през прага и двамата се заливахме от смях като деца.

Горе аз отворих френските прозорци и излязох на балкончето. Водата шляпаше тихо по шистовия плаж и широк откос лунна пътека блещукаше по повърхността на езерото. Обърнах се и видях как Лексис сваля роклята от раменете си и тя пада на пода. Влязох вътре, непохватно свалих колана, а после и ципа си. Дънките ми паднаха пода и двамата се сляхме в едно върху леглото с четирите пилона.

Когато се събудих, бе късна нощ. Бризът бе захладнял и луната или бе залязла, или се бе скрила зад облаците. Отвъд балкона цареше пълен мрак. Станах и отидох в банята, където от едно шишенце извадих два аспирина. Докато я наливах с езерна вода, водната ми чаша издрънка о крана. Изпих си лекарството, след което се върнах в спалнята, мушнах се в топлото кълбо от объркани чаршафи и притеглих към себе си тялото на Лексис.

Изведнъж и необяснимо защо бях обзет от ирационален страх. Един ден ще умрем. И тогава ще бъдем разделени завинаги. Знаех, че е безумно, но въпреки това сърцето ми бе отишло в петите. Гърдите ми сякаш бяха изпразнени. Исках завинаги да бъда с нея. Особено тогава. А и за цяла вечност.

— Лексис — прошепнах, — обичам те.

Тя се протегна и видях усмивката й въпреки мрака.

— Аз също те обичам — рече тя, без да отваря очи.

— Просто искам да бъда с теб завинаги — рекох, смазан от този безумен страх.

— Спи. — Тя се обърна към мен и обгърна тялото ми с ръце и с крака. — Никога не може да се случи обратното.

На сутринта пробягах десет мили под ръмящия дъжд. Бях мокър до кости, плувнал в пот и едва дишах. Свалих маратонките и дрехите си в края на дока и скочих в хладната вода. Огледах се за рибари, които да се носят в мъглата, след което излязох гол на дока, грабнах една кърпа от лодката и я завързах около кръста си.