Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Ярката светлина на прожекторите им ме заслепяваше от всички посоки.

Някой завря микрофон в лицето ми и дунапрененото му чорапче ме удари по носа.

— Назад — каза детективът и избута репортера.

Наведох глава и те ме натикаха на задната седалка на някаква кола. Камерите подскачаха нагоре-надолу пред прозорчето ми, следваха патрулката, която бавно се отдели от бордюра и потегли. Сградата на следствения арест се намираше само на три пресечки разстояние и представителите на медиите препускаха като орда по тротоара, докато влизахме в новопостроеното здание. Трябваше да изчакам, за да мина през металния детектор, стоях зад някакъв клошар, облечен в окъсани дънки и мръсна риза.

Той вдигна глава от собствените си белезници и попита:

— Теб за какво те прибраха?

Дъхът му вонеше на уиски и на развалени зъби.

Извърнах глава от него, преглътнах с мъка надигналата се жлъч.

На горния етаж ме закопчаха за метална пейка в малка стая за разпити. Сини униформи с различни лица надничаха през отворената врата.

Ченгето с оранжевите мустаци дойде без тъмносиния си блейзър. В една ръка носеше нова жълта подложка за писане и писалка, в другата — магнетофон. По ризата под мишниците му бяха избили големи петна пот. Включи магнетофона, прочете ми правата за втори път и започна да задава въпроси.

Не поисках адвокат, не желаех да ме смятат за виновен, макар че в учебниците се казва да не казваш нищо, след като са ти прочели правата. Водех се от инстинктите си и от невинността си. Силното желание да ги убедя надделя над наученото по наказателно право още в първи курс.

Разказах на ченгето какво бе станало. Заклех се, че това е истината. Нямах никаква представа как се е появила кръв по волана ми. Тя си бе ударила главата. Леко. Аз я изблъсках. Не силно, не. Изобщо не съм видял кръв, но е възможно да е имало. Да, притежавам кутия с риболовни такъми. Мисля, че имам нож за чистене и филиране на рибата, защо? Но изобщо не съм я познавал преди това.

— Тогава какво правихте там? — попита той.

Отворих уста, но не казах нищо. Чувах отвън приглушения смях, който идваше откъм кабинетите на детективите. Животът на хората си течеше, а моят сякаш нямаше никакво значение. Детективът защрака с химикалката си. Отворена. Затворена. Отворена. Затворена. Усещах лицето си като пламнало. Потях се под мишниците.

— Мога ли да съблека сакото си? — попитах.

— Защо бяхте там? — попита той отново.

Затворих очи. Виждах синкавата кожа на Роджър Уилямсън. Подушвах миризмата на онази болнична стая.

„Няма да казваш на никого. Обещаваш ли ми?“.

— Поех едно обещание — отвърнах и отворих очи.

Детективът отметна глава и отчасти затвори едното си око. Устната и мустакът над нея потреперваха леко.

— Не мога — рекох. — Трябва да помисля. Най-добре е да говоря с адвокат. С адвокат по наказателно право…

— Не можете да ми кажете защо? — попита той.

— Делото „Миник срещу Мисисипи“ — отвърнах.

Той наклони глава на другата страна.

— Помолих за адвокат — продължих. — И вие временно нямате повече право да ми задавате въпроси. Такъв е юридическият прецедент…

— Ще ви потрябва — рече той с полуусмивка.

Извърнах поглед от него. Червеното око на магнетофона ме гледаше втренчено, докато онзи не го изгаси. Грабна го и се изправи, държеше го с луничавата си ръка така, че кожата се бе опънала равномерно върху кокалчетата му.

Той излезе и ме остави сам за дълго. Започнах да си мисля дали да не вдигна малко шум. Бяха длъжни да ми осигурят телефонно обаждане. Напрегнах мозъка си. Не можех да си спомня закон или прецедент, където да се казва колко дълго могат да те държат без да ти позволят да се обадиш. След това в стаята влезе някой.

Беше добре сложен нисък мъж — като гимнастик — с къдрава руса коса, със загоряло, набраздено от бръчки чело и светлокафяви очи. Бях го виждал някъде преди — тогава бе гневен и не приличаше чак толкова на елф. Усмихна ми се изненадващо, сякаш някой му бе подсказал да го направи. Протегна ръка и аз я раздрусах.

— Казвам се Дийн Вилей — рече. — Окръжен прокурор.

Обърна стола обратно и седна, като се наведе към мен. Беше облечен в двуреден сив блейзър с бронзови копчета и сиви панталони с тревни петна по маншетите. Върху яката на бялата му риза имаше малко петънце от шоколад.

— Поисках да се срещна с моя адвокат.

Той махна с ръка, сякаш да смаже тази идея като муха.

— Казаха ми, че сте цитирали „Миник“ — рече и ми се усмихна още по-широко. Зениците на очите му не бяха кръгли, а сякаш подрязани в краищата, и ми даваха усещането, че мога да надникна по-дълбоко в дружелюбната му душа.