Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Пламъкът близна пръстите му и той пусна горящите хартии на земята. Въздухът се изпълни с остър мирис, досущ като от тлеещи листа. Вилей вдигна крак и стъпка останките от изгорелите хартии, разпръсна черната пепел и вдигна малък рояк искри, който бързо бе погълнат от сенките.

Беше предчувствие за лято. Слънцето, непознато в дългите месеци на сивота, ме накара да присвия очи. Снегът се бе стопил, но купчините пясък и мръсотия, изтласкани през зимата от снегорините все още замърсяваха ничията земя между улицата и тротоарите. Топлият въздух, неочаквано цъфнал нарцис и мирисът на прогизнала трева ме правеха безгрижен и нетърпелив. Преметнах сакото си през рамо и заподскачах на пръсти.

Противно на желанието на човека, когото бях наел да ме защитава, аз настоявах процесът ми да мине бързо. Емил Роси, адвокатът ми, бе от старата школа и бе убеден, че обвинението не бива да бъде оставено на мира по нито един пункт. Но аз бях невинен и горях от нетърпение да си върна живота. И сега бяхме към края. На следващата сутрин двете страни щяха да изнесат заключителните си пледоарии и после оставаше съставът от съдебни заседатели да реши.

Баща ми ме покани да пийнем по бира в барбекю „Динозавър“, рокерско заведение, където ходят и обикновени хора. Можех да подуша изпечените на бавен огън ребра и пилета, докато пресичах улицата и се промъквах между два мотоциклета „Харлей Дейвидсън“. Вътре една сервитьорка с черна тениска и повдигащ бюста сутиен, с рокерско поведение, ме попита какво искам. Обикновено тук се чакаше поне час да се освободи маса, но беше едва четири часът и заведението бе наполовина празно.

— Нищо — отвърнах спокойно, докато се оглеждах.

Баща ми и Черната костенурка изглеждаха нелепо в зле скроените си сини костюми, ботуши от гущерска кожа и късите и широки вратовръзки. Видях ги в съдебната зала, но само им кимнах. Те изглежда знаеха какво мисля, защото докато минавах покрай бара, свалиха вратовръзките и саката си и започнаха да навиват ръкавите си. Пред тях стояха три бутилки бира „Бъд“ с високи гърла.

Седнах и преди да отпия една голяма глътка, вдигнах високо бутилката си.

— Какво мислите? — попитах.

Въпрос, който щеше да бъде немислим, преди Емил да бе започнал да гради образа ми. След три дни, прекарани в изслушване на Вилей, съдебните заседатели сигурно си бяха изградили твърде лоша представа за това какъв съм и какво съм сторил. Но след днешния ден главорезите изглеждаха по-добре.

— Добри хора — рече Черната костенурка и кимна тъй рязко, че конската му опашка се преметна.

Имаше предвид впечатляващия списък от свидетели, които даваха показания за мен като човек. Днес Емил бе изкарал цял парад от университетски професори, директори на компании и шефът на клона на Червения кръст, където работех като доброволец от четиринайсетгодишен. Можехме да извикаме да свидетелства и конгресменът, стига да бяхме поискали. Боб Рангъл сам бе предложил великодушно помощта си. За Рангъл това бе опасен ход в политическо отношение. Емил предложи да приемем, но аз отказах категорично, без да знам защо.

Баща ми допи бирата си и се наведе напред, след като избърса устни с опакото на дланта си. В същото време бръкна под масата и извади охлузена кожена чанта, която тръсна на масата до кетчупа.

— Трябва да вземеш това — рече шепнешком, — и да заминеш.

— Татко? — изсмях се аз.

— Бягай. Изпарявай се. О-фей-квай — каза той.

— Те трябва да докажат елементите на престъплението, татко. Това е тяхно задължение и те не са го изпълнили.

— Това не ти е държавният изпит, по дяволите — рече той. Зениците му се бяха разширили толкова, че сякаш плуваха. Устните му трепереха под вълнистата четина на сивите мустаци. Дългата му прошарена коса бе пригладена назад. — Черната костенурка има приятели от племето мохоук по границата, които могат да те прехвърлят. Извадили сме ти канадски паспорт и билет за Цюрих. Оттам не могат да те екстрадират.

Между трима ни се възцари кратко мълчание. Главата ми бучеше, долавях блъскането на „Металика“ като фон.

— Не съм го направил — рекох.

Лицето на баща ми се сбръчка и той бързешком изтри очи. Гласът му бе развълнуван.

— Знаеш ли колко хора, дето не са го направили, са умрели в затвора? — попита. — Трябва да бягаш.

— Да не сме били днес на различни процеси? — попитах.

— Това бяха само приказки. На хора, които те харесват. Казвам ти — рече баща ми и твърдата кожа на лицето му почервеня. — Не те моля. Тук има почти седем хиляди долара.