Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Целунахме се бързешком, а аз мушнах пръсти в онази коса, улових я с две ръце и я целунах както се целуват светите одежди, след което завъртях ключа на новата си кола. Бяха конфискували супрата ми и за да забравя за нея, си позволи една червена RX-7 . Вместо да завия както обикновено надясно от улицата, завих наляво.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Изненада.

Слушахме новините по NPR . Когато водещият заговори за процеса, превключих на музика. Исках да говоря, но трябваше да подбирам внимателно думите си. Едно от нещата, за които бяхме почнали да се караме напоследък, бе за това, че говорех толкова свободно за бъдещето, сякаш то бе предопределено. Кой знае защо Лексис не можеше да трае това. Затова разговаряхме за текущи събития или за неща, които нямаха нищо общо с нас двамата. Или за миналото.

Ето защо знаех, че ще хареса изненадата ми. През последните девет месеца не останаха много неща от миналото ни, за които да не бяхме говорили. Но оставаше това място, където ходехме, когато бях малък. Мястото на чичото на татко. Братът на мъжа, на когото бях кръстен — Реймънд Единджър. Наричаха имота Синята дупка. Честно казано, бях забравил за него.

Завих на юг от магистрала 20 и поех към долината Отиско. Не бях идвал насам от години и не бях сигурен кой вече е собственикът му. Не исках да казвам на Лексис за имота, в случай, че не можем да влезем. Но като свих от пътя и поех между колоните на гигантските смърчове, се ободрих от обраслите краища на настланата със ситен чакъл алея. Гората се разтвори и пред нас се появи стара бяла къща. Не бе обитавана, един черен капак висеше под ъгъл на прозореца и изкривяваше лицето на сградата, която помнех като натруфена и добре поддържана къща в колониален стил.

— Познаваш ли тези хора? — попита Лексис.

— Стари роднини — отвърнах, завъртях волана и поех покрай къщата към обрасла тревна пътека.

Под нас свистяха кафеникава трева и изсъхнали бурени, от време на време отчупен клон изтракваше по дъното на колата. Продължихме по пътя си и когато камъчетата и калта затрополиха в коловозите, вече знаех, че трябва да стъпя върху педала на газта, за да излезем.

Продължих обаче надолу към завоя, където спрях и излязох в началото на тясна пътечка. Слънцето напичаше силно голите дървета, които се катереха от далечната страна на стръмната клисура. Шумът от сгромолясващата се наблизо вода удавяше всички други звуци.

— Какво е това? — попита Лексис.

— Синята дупка — рекох. — Трябва да я видиш.

Тя улови ръката ми и аз я поведох. Подхлъзвахме се и се улавяхме за стъбълцата на млади фиданки, слизахме към дъното на клисурата. Минахме през гъста китка бучиниш и след това излязохме на шистова козирка, която се издаваше над врящото езерце вода под водопада. Основният поток вода минаваше през тясно гърло в челото на водопада, преди да се стовари от четири метра височина в разпенен водовъртеж, за който се говореше, че бил бездънен.

Не по-малко от трима души се бяха удавили по мое време и бях едва осемгодишен, когато прачичо ми затвори достъпа до него за любопитната публика. И все пак репутацията на Синята дупка съблазняваше всякакви минувачи и последният изчезна в дълбините, когато бях вече гимназист, скъсан на годишния си изпит по математика.

Когато потокът бе висок, както сега, водните струи преливаха и двете стени на дефилето, съскаха по лицето на стръмните шисти, бронзови от обраслия мъх. Ревът на водата отекваше между стръмните стени така, сякаш някакъв гигантски юмрук биеше по земята.

— Боже мой! — възкликна Лексис.

Улових я за ръката и преплетох пръсти с нейните. Вече усещах стягането в гърдите и електрическите заряди, които се изстрелваха от вътрешностите ми към онова място между ушите ми.

— Навремето скачахме оттук — опитах се да надвикам невъобразимия шум.

Лексис отмахна кичур коса от лицето си и в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Какво?

Започнах да събличам ризата си и да развързвам обувките си.

— Реймънд? — погледна ме тя. — Какво, по дяволите…

В продължение на девет месеца бях съществувал в някакво пространство между рая и ада, нито жив, нито умрял, нито щастлив, нито тъжен.

— Майната му — рекох, вдишах дълбоко мириса на тиня, на вода и на скали, а главозамайващият шум на падаща вода изпълваше съзнанието ми. — Ние май вече сме били тук.

Подадох й обувките с напъханите вътре чорапи. След това събух панталона си и дори боксерките, навих ги в ризата си, завързах ги с колана и също ги подадох на Лексис.