Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Франк имаше големи месести ръце и внимаваше да ограничава докосванията до раменете на Лексис. Никакви интимности. Той е приятел, на когото тя може да разчита. Той я изведе от сградата на съда, заедно слязоха по стъпалата. Синята му немаркирана патрулка бе паркирана наполовина на тротоара, наполовина в забранената зона край пожарен кран.

— Хайде — каза той и отвори дясната врата. — Ще те откарам у дома.

Докато заобиколи колата и седне зад волана, тя вече ридаеше истерично. Франк се наведе и я притегли към себе си, прегърна я като сестра, чиито родители бяха починали, потупа я по гърба, заговори й тихо.

— Всичко ще се оправи — рече той. — Всичко ще бъде наред.

— Не може… — Думите й се превърнаха в отчаян вопъл.

— Знам — кимна той, — но ще се оправи.

— Може би не бива да си вървиш у дома — каза той. — Може би не бива да оставаш сама.

Лексис не отвърна нищо. Просто гледаше напред. Франк премина две пресечки и спря патрулката си върху друг тротоар, пред „Ладур“, френски ресторант точно срещу каменния замък на Градския съвет. Франк помогна на Лексис да слезе и я поведе за ръка към едно интимно сепаре в нишата под стълбите. Настани я да седне и прошепна нещо на Себастиан, метр д’отела, преди да заеме мястото срещу нея.

Не мина и минута и пред нея се появи чаша елзаски ризлинг, а Франк бършеше пяната от устните си, след като отпи от халбата с бира.

— Пийни си. — Той побутна чашата към нея.

Лексис се вторачи в нея. Облиза устни.

— Престанах.

— Знам — отвърна той. — Но сега е малко по-различно. След всичко, което преживя, не мисля, че ще се намери някой, който да те укори…

Светлината, която идваше отгоре, грееше в светложълтото вино. Малка капка кондензат закриволичи по външната стена на чашата.

— Знам, че си изгубих шансовете — въздъхна той, — но едно нещо никога няма да чуеш от мен: да се правя на по-голям светец от Бога. Няма нищо, Лексис. Едно питие. Имаш нужда от него.

Тя протегна ръка и докосна студената кръгла чаша. Завъртя столчето й между пръстите си, прокара ги леко нагоре-надолу, въздъхна и след миг колебание я вдигна. Отвори устни и отпи без да преглъща, после върна полупразната чаша на масата. Остави виното нежно да облее небцето.

Франк й се усмихна. От гърдите му се изтръгна нещо като полусмях. Лексис го погледна и преглътна. Внезапно вдигна отново чашата към устните си я пресуши, след което я остави без звук на покривката. Франк довърши бирата си и избута двете чаши в края на масата. Един ухилен сервитьор веднага ги подмени с пълни.

Този път Лексис не избърза. Не гледаше към Франк, но той не откъсваше поглед от нея, дори когато отпиваше. След като сложи на масата третата си празна чаша, тя се прокашля.

— Знаеш ли — рече тя, лицето й се сви в трогателно смръщване и бързо потъмня, — той ми обеща, че това никога няма да се случи.

Франк я улови за ръката, стисна я и я потупа леко с другата си ръка.

— Знам — рече тихо и натъжено той.

— Той ли го е извършил? — попита тя неочаквано и се взря в очите на Франк.

Франк сведе поглед към масата и бавно поклати глава. Сервитьорът поднесе новите им напитки. Франк побутна чашата към нея.

— Три ми стигат — завъртя глава тя. — Даже са ми твърде много.

— Каква е разликата? — попита Франк. — Престани да се безпокоиш. Та това съм само аз. Искаш ли нещо за ядене? Майка ми винаги казва, че е хубаво да се храниш добре.

— Това не е любовна среща, Франк — рече Лексис и веждите й се сбраха.

— Знам — каза Франк с най-добрия си тон на малко момченце.

Лексис поклати глава и сведе очи. Върху устните й се появи само следа от усмивка. Пое колебливо дълбоко дъх и издиша.

— Напих се. Това добро ли е за мен?

— Това не е смъртен грях. Дори свещениците пият вино.

— Ти яж — рече завалено тя. — А аз ще изпия още едно вино и после ще ме откараш до дома.

— Ще поръчам и за двама ни.

Разговаряха тихо, докато сервират храната. Франк я насочи да говори за това колко прекрасни са били последните две години от живота й. Водеше я назад и назад, докато най-накрая не стигна до тях.

— Знаеш ли, майка ми все още смята, че ти и аз в крайна сметка ще се съберем — рече той. — Смята, че ти си от онзи тип жени, които могат да простят една грешка, но не знам…

— Ти просто си мъж, Франк — рече тя с лукава усмивка и отпи глътка вино, — а мъжете лъжат. Всички до един.

Франк само я изгледа.

Най-накрая поднесоха ястията им и той започна да яде на големи залци, но повече внимаваше чашата на Лексис да бъде непрекъснато доливана. Тя дори не посегна към вилицата си. Сервитьорът отнесе чиниите и се завърна с малък поднос с високи и тънки чаши. От замръзналите им стени се виеше пара.