Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Карат ме да взема душ, след това ми дават нов комплект дрехи в горско зелено.

Синята брада ме води на най-горния етаж на блок Д, а вторият тъмничар отключва една кутия на стената. В нея има пет лоста. Два от тях са покрити с червен ръкав, което съобщава на тъмничарите, че принадлежат на килии, чиито затворници са лишени от разходка. Другият тъмничар сваля крайния лост и чувам как вратата на килията забръмчава тихо. Бутат ме в един резервоар, в самостоятелна секция от пет килии. Вратата на моята килия изщраква и се отваря.

От тъмното зад стоманените решетки на съседната до моята килия се появява бледото очертание на лице. Стар мъж с туфи бяла коса и орлов нос, който той подава през решетките. Две блестящи сини очи, уголемени от очила, които му придават вид на бухал. Не казва нищо, но долната му устна изчезва зад ред развалени зъби. Това би могло да е и усмивка. Може да е важна клечка. Или побърканяк. Но нещо в тези очи е съвсем различно.

Синята брада ме блъска в килията ми. Ритникът му едва докосва задника ми и аз дори не си давам труда да се обърна и да го погледна. Заставам над тоалетната, облекчавам се, след което допълзявам до леглото си и се свивам на кълбо, като се опитвам да не мисля за това колко близко съм до дома.

Беше слънчев пролетен ден, толкова ярък, че очертанията на извисяващите се сгради на Манхатън бяха почти ясни. Улиците бяха освободени от делничния шум. Лексис погледна през дългото тъмно стъкло и видя празни места за паркиране на Парк авеню пред тяхната сграда. Домът им през последните десет години, след като Франк успя да се сдобие с дял в едно казино в Атлантик сити. Алън се бе навел над електронната си игра „Гейм бой“, тъмната му коса бе паднала пред очите, а пръстите му работеха с клавишите в трескаво вълнение. Франк говореше по клетъчния си телефон, уточняваше последните си залагания за баскетболните срещи същия следобед.

Лимузината им се носеше по Пето авеню и спря пред „Рокфелер Плаза“. Организаторът на партито чакаше, облечен в тесен в раменете смокинг. Франк го наричаше „Феята“ (сиреч педераст), но настоя да го наемат, защото бе организирал подобно парти за първото причастие и на племенника на губернатора. Имаше и други чакащи. Шефът на кетъринга. Цветарят. Бизнесмениджърът на оркестъра.

Лексис вкара в сградата все още надвесения над играта си Алън, а Франк отвори багажника на лимузината мерцедес и започна да раздава пачки пари. Парата е царят. Това твърдеше непрекъснато Франк и когато Лексис влезе в залата „Дъга“ на последния етаж, тя не можеше да се освободи от чувството, че това бе донякъде вярно. Златисти и сребристи балони, навързани във формата на колони, се издигаха до тавана. В средата на всяка маса грееше висока метър и двайсет аранжировка от бели цветя — лилии, рози, орхидеи и гардении. Над челната маса висеше златна футболна врата. На всяка маса имаше по една футболна топка от NFL 4 4 Националната футболна лига, става дума за първенството по американски футбол, по-скоро приличащ на ръгби. — Б.пр. , с послание и автограф от самия Джо Намът, който щеше да седи при тях на челната маса. Парата е царят.

Алън вдигна глава от играта си.

— Охо!

Изтича до мястото си, взе топката и я завъртя в ръце.

— Пише „Поздравления за моя добър приятел Алън Франсис“ — рече той, вдигна глава и я погледна с примигващите си кестеняви очи.

— Много вълнуващо — каза Лексис.

— Татко защо му е казал да напише Алън Франсис?

— Баща ти много се гордее с теб, Алън. Това парти му струва сума пари, затова, моля те, не се дръж като разглезено дете.

— Не съм разглезен — рече той и се намръщи. — Ето. Дръж, мамо!

Алън метна спираловиден пас, Лексис направи „кошничка“ с ръце, но топката я удари в гърдите и отскочи на пода.

— Ха! Никога не подавай на жена. Какво ще кажете за мястото? — попита Франк със силния си плътен глас, докато пристъпваше в залата с разтворени широко ръце, с изхвръкнал пред смокинга му корем. — Празникът за моето първо причастие бе в кварталния клуб. Я ми подай оная топка.

Франк пълнееше постоянно през последните четиринайсет години и сега тежеше почти сто и трийсет килограма. Лексис бе сигурна, че колкото повече дебелееше, толкова повече това му се харесваше. Започваше всяка сутрин с десетминутно вглеждане в огледалото, разчекваше устни, за да огледа зъбите си, играеше си с гъстите къдрави кичури, които вече посивяваха на слепоочията. Алън взе друга топка от масата и я засили в свистяща спирала през залата към Франк. Тя изплющя силно в ръцете на Франк, но той успя да я задържи.