Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Снегът продължава да вали и аз задрямвам. Някъде по средата на някакъв шантав сън, в който баща ми, Черната костенурка и Франк изкопават сандъци със злато от кариерата, се будя от шума на намаляващата скорост камионетка. Чувам скърцането на отварящата се огромна врата, но докато дойда на себе си, вече сме вътре, обградени от метална мрежа с бодлива тел отгоре. През другото прозорче тринайсетметрова бетонна ограда е обляна от светлината на халогенните лампи, монтирани на вишката на охраната. Масивните стоманени порти се затръшват с трясък зад нас и мрежестите врати пред камионетката се отварят, за да ни пуснат в охранявания периметър.

Изблъскват ме навън — в потопа от светлина и студ. Хриплив писък процепва въздуха. Хиляди отчаяни дрезгави гласове в океан от агония. Вдигам глава и в следващия миг знам, че това е адът. Небето е като оживяло, пулсиращи ята от черна паплач се носят по индиговосинята равнина. Врани. Хиляди и хиляди врани.

Друго грачене привлича вниманието ми. То е човешко. Един тъмничар с вълнена шапка и набола синкава брада върху мазното лице, с ядна жълта усмивка ме ръга в стомаха с палката си.

— Корав пич, а? — казва.

Запазвам изражението си неподвижно и го гледам право в очите.

— О-о-о, ама ти си бил наистина лош — хили се онзи. — Много съм изплашен.

След това се изкикотва още веднъж и ме бутва към входа на пететажната каменна сграда. Блокове от килии с квадратни прозорци, зарешетени с ръждиви железа.

Камъкът над и около входа е по-различен от този на сградата, която се простира от двете му страни.

Около входа грубо издяланите камъни са високи и тесни, с издадени напред хоризонтални блокове и тесни портали. Тази груба каменна украса се издига до линията на покрива на килиите. Докато минавам под готическата арка на вратата, съм поразен от приликата й с кулата на църква.

Тъмничарят ме вкарва в асансьор. Вече са двама, застанали срещу мен. Гледат ме злобно. Синята брада шляпа с палката по дланта си. Дълги тесни пръсти с изострени нокти. Кожата им е бледа, от кокалчетата стърчат косъмчета. Познавам този тип хора. Момчето, тормозено от бабаитите в гимназията. Сега е получило възможността да тормози убийци и главорези, най-лошите от лошите. Сега той е бабаит. На такъв се прави.

Асансьорът спира и на излизане той ме сръгва в бъбреците. Сержантът зад писалището вдига глава.

— Седни — казва и аз сядам.

— Добре дошъл в Обърн.

Едва не се задавям със слюнката си.

Затворът Обърн. На седем мили от вилата в стил „Тюдор“ край езерото Скениателис. Току зад тези стени има ресторант, където съм се хранил. Казва се „Балуунс“. Предлага добра италианска кухня в сенките на западната стена. Затворът е тема за разговори на посетителите. Повод да се посмеят. В този град има заведение на „Дънкин донатс“. В ресторанта на Майкъл предлагат телешко „Франческо“. Има и пицария „Дадабос“. Кино. Барът на Кърли, където тъмничарите пият след работа. Места, втъкани в ресните на живота ми от старата книга с приказки.

Това обяснява враните. Стотици хиляди се спускат към градчето Обърн всяка зима. Напаст с библейски размери. Някои твърдят, че са проклятие върху предците, заради алчността им да приемат през 1812 година щатския затвор, вместо да станат столица на щата. Други казват, че враните ги привлича топлият микроклимат, създаван от уникалното съчетание на бетон, светлини и изпускателя на езерото Оуаско.

Поемам въздух, предвестникът на ридание, но го сподавям. Заболява ме глава.

Сержантът ме гледа строго.

— Ау — казва Синята брада. — Тя плаче, сардж. Тя не се радва на новия си дом.

— Тук можеш да започнеш отначало, Уайт — казва сержантът, без да обръща внимание на Синята брада и на факта, че съм забил поглед в обувките си. — Ако можеш да живееш според правилата, след три месеца ще излезеш от карцера. Ако се прецакаш, ще си останеш там. Ще започнем с обичайната храна. Ако се прецакаш, ще получиш самуна. Това е лайното с най-лайнян вкус, което някога е приготвяно, но никой не е умрял от него. Самун и вода. Ако пак се прецакаш, е, понякога имаме проблеми с бушоните на крушката в килията и оставаш на тъмно. Сам избирай…

Краката на стола изскърцват по пода, стъпките на сержанта водят към вратата. Тя се затваря и получавам от Синята брада силен удар между плешките.

— Ставай, тъпанар такъв — казва той.

Надяват си латексови ръкавици. Събличат ме и претърсват задника ми. Синята брада ми шепне, нарича ме свое гадже, острата му като бръснач четина драска ушите ми. Очите ми се насълзяват и аз отново ги затварям. Тази част е най-гадна, ако се съпротивляваш. Знам го.