Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Наистина не беше.

Когато се събуждам, тънък лъч светлина се процежда от мръсния прозорец в отсрещната стена на килията ми. Нов старт. Тъй като аз не им сътруднича, те ще затворят килията ми със стоманена преграда и аз ще остана отново на тъмно. Вслушвам се в собственото си дишане. В известен смисъл по-добре е да съм на тъмно.

Тогава не мога да виждам колко малък всъщност е светът ми. Ще изчакам до довечера обаче, преди да съм извършил нещо лошо. Синята брада е в смяната от три до единайсет и съм си запазил плюнката, една гъста, лепкава и жълтеникава плюнка специално за лицето му.

Идва манджата. Прогизнали моркови, повечето обезцветени от варенето. Корава филия хляб. Чаша с мляко на прах и длъгнесто парче сиво месо с неизвестен произход. Ям, след това избутвам подноса си на пътечката. Мазолите ми не пасват на вдлъбнатините над вратата. Ще трябва да си направя нови (мазоли), защото повдигането на мускули разкървява ръцете ми. След това идват „ката“. Вече дишам тежко, потта се смесва с кръвта. Малки алени капчици пръсват по боядисаната в светлосиньо част от решетките. Моята собствена декорация.

Правя коремни преси и решавам математически задачи, говоря високо, за да чуя звука на човешки глас. След числата минавам към уроците по история. Спомням си всичко, което мога, за Обърн. Къщата „Сюърд“, родна за американския държавен секретар, който купил Аляска. Държави и столици. Знам една песен и я пея ниско. Времето минава.

— Раз’одка-а! — извиква глас, чийто притежател не виждам.

Вратата ми изтраква, избръмчава и се отваря.

— Излез.

Излизам заедно с възрастния мъж и един младеж с кафеникава кожа, с дълга черна, конска опашка и тънки мустаци. Отвеждат ни по няколко стъпала до покрива. Бетонен квадрат, ограден с ръждиви железа като пчелна пита. Разходка. Пазачът излиза навън и ни заключва.

Старият мъж ми хвърля любопитен поглед с онези негови увеличени от очилата орбити, след това почва да се тътри по периметъра. Той е дребен и прегърбен, пръстите на ръцете му — чворести и криви, както и обширната плешивина по темето му, са покрити със старчески петна. Младият хулиган пъха ръце в джобовете си и започва да рита стените на клетката. Аз само гледам нагоре. Стените на клетката блокират гледката към окръжаващия ни град.

Обезцветеното небе е сухо и свежо. Слънцето се вижда само като светлинка зад дебелия облачен покров. Въздухът е освободен от типичната воня на човешки миризми, на корозирал метал, прах и боя. Вдишвам дълбоко, след това и аз тръгвам да крача, като се държа в обратната страна на старика, следвам стъпките му по едва покрилия земята сняг, като стоя на разстояние от младия хулиган.

Гледам нагоре — към мястото, където страдащ гълъб изплясква с криле в небето, и тогава чувам вик.

Хулиганчето е съборило старика на земята и размахва някакво острие. Не се и замислям. Реагирам. Ритникът ми попада между краката на младежа. Той изпищява и изохква, олюлява се и се обръща. Острието цели лицето ми. Отскачам назад и виждам, че то представлява два бръснача, прикрепени към дръжка на четка за зъби. Онзи замахва отново. Изчислявам дъгата на махалото. Следващия път го блокирам с китка, ритам го отново между краката и лакътят ми посреща с все сила смъкващото се лице. Носът му се пуква като пръскаща се електрическа крушка. Завъртам се, извивам ръката му и я затискам под крака си; натискам и размазвам с пета. Натискам и размазвам, докато писъците му не пробиват ушите ми.

Охранителят говори по радиостанцията си, но остава извън клетката. Очите му са спокойни. Старецът се е изправил и оправя рамките на очилата. Помагам му. Той кашля, но не виждам кръв. Затътря се към вратата, облегнат върху мен.

— Пусни ни, Кларънс — казва старецът.

Кларънс ни оглежда. Има пепелявосива коса. Добре подрязана козя брадичка и мустаци. Очите му са постоянно тъжни; той са замисля за малко, след това кимва и раздрънква ключовете си. Пристига друг тъмничар. Той пази хулиганчето, докато Кларънс ни заведе в нашия резервоар. Чувам Кларънс да отговаря на някакви въпроси на фона на дрънчащите ключове. След това всички гласове стихват.

— Благодаря — казва старикът. Гласът му е тих.

Аз сядам и започвам да правя коремни преси.

— Чух ги да казват, че си прекарал в карцера почти двайсет години — казва старикът. Гласът му сега е малко по-висок.

— Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете мамицата ви! — крещи един от затворниците, лишен от разходка, но старецът продължава, все едно само вятърът е духнал.