Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Нямаше нужда да го правиш, за да си в безопасност — продължава той. — Онова, което току-що направи за мен. Сега си имаш защита.

Изсумтявам при тази новина. Един крехък възрастен мъж, който щеше да бъде заклан, ако не бях там. Това е защитата ми.

— Ти не знаеш нищо — клати глава той.

— Това няма значение.

— Всичко има значение.

— Не и ако си на моето място — казвам на пустото пространство, сякаш говоря с Бога. — Това е животът ми. Това е моят свят. Не искам да бъда навън при онези животни.

— Отвъд стената?

— Стената ли? — казвам и ме напушва къс смях. — Не, имах предвид там. С ония. Аз не съм един от тях.

— Там е свободата.

— Свободата да бъдеш нечий задник — казвам. — Ти чий задник си, старче?

Старецът се прокашля. Гласът му придобива друг оттенък. В него се усеща острота.

— Аз оцелях тук. Има три правила, ако искаш да оцелееш. Първо правило: Никога не показвай, че се боиш. Второ правило: Никога не бъди плъх-пеяч. Дойдох тук през 1967-а — продължава той. — Бях на трийсет и четири години. Най-якият бик от блок А ми взе обяда първия ден. И каза, че през нощта ще му дам нещо повече от обяда. В два и половина отидох в залата за вдигане на тежести и му размазах главата с двайсет и петкилограмова гира. Отмъсти! Това е третото правило. То е най-важното. Ако не го направиш, се превръщаш в професионална жертва. Ти го определяш точно и то е точно. Не просто реакция, а планирано действие. Точно. То трябва да съдържа послание… Ако някой ти вземе цигарите, размазваш ръката му на кайма с пантите на вратата. Ако те блъснат, строшаваш коленете им. Ако докоснат храната ти, им изваждаш очите. Някой се опитва да те превърне в свой задник? Убиваш го. Повярвай ми, това е самозащита. Каквото и да ти направят, ти отмъщаваш десетократно, стократно, ако можеш. И те уважават за това.

Между нас се възцарява мълчание. Чувам куркането в стомаха си.

— Те какво направиха с теб, когато пречука онзи тип? — питам.

— Излязох от карцера през 1970-а, малко преди бунта. Не ми се наложи да трепя никого чак до 1979-а. Днешното хулиганче? Тъпи колумбийци. Отрових един от тях преди две години. Убих го с антифриз. Затова съм тук. Другите пратиха този хлапак да ме ликвидира, преди да съм излязъл от карцера. Изплашени са. Сега ще се снишат и никой няма да закача и теб. Това е играта. Не е необходимо да си къртица. Можеш да се преместиш при мен.

Отново се разсмивам.

— Ти какъв си? — пита. — Хомофоб ли?

— Добре съм си тук — отговарям.

— Ами книгите?

— Какво за книгите? — питам.

— Не можеш да четеш в дупката.

— Имам си сънища — отвръщам.

— Книгите са нещо повече от сънищата — казва той.

— Книгите са като огледало… за душата. Можеш да се огледаш. Да бъдеш чист. Това ще ти потрябва, когато излезеш. За да се впишеш.

— Няма никакъв смисъл да се излиза — отвръщам.

— Няма смисъл ли? — казва той с остър шепот, който само аз мога да чуя. — Ти какъв си бе, да не си освидетелстван луд?

— Вътре, вън, затворът си е затвор. На мен ми харесва да съм сам. И не ме интересува как изглежда душата ми.

— Аз нямам предвид затвора, момче — казва той. — Говоря за навън. Отвъд стената. За свободата.

— Дори не го споменавай — отвръщам и сърцето ми се разтуптява, без да се усетя. Аз също шептя: — Мога да крещя по-силно от съседа ти.

— Защо да не го казвам, като е истина?

— Не е истина — отвръщам. — Няма излизане оттук.

— Момче — казва той, — нямаш си представа…

Обгръщам с пръсти решетките. Устните ми допират стоманата и я вкусвам през драскотините в боята.

— Ти си тук повече от четирийсет години — изсъсквам. — Не си играй с мен, смахнат стар глупако.

Известно време цари тишина. Ушите ми пищят и се питам дали не съм си въобразил всичко това.

— Не си играя — прошепва едва доловимо старчето.

— Кой си ти?

— Лестър Коул — отвръща все така тихо. — Крадец и понякога убиец.

— Как? — питам. — Как можеш да го направиш?

— Тук ме харесват — казва той. — Имат ми доверие. Аз поправям всичко. Ако се запуши тръба и им трябва човек, който да се спусне долу и да гази из лайната, Лестър ще го направи. По всяко време. Денем или нощем. Просто помолете Лестър. Според началника на затвора, работата на затворниците е да си излежат присъдата и да поддържат тези сгради. А мен ме бива за това. Вода и канал. Електричество. Вентилационни тръби. Тъй че… имам възможности.

— Как?

— Търпение — казва той. — Имаме време.

— Още четирийсет години?

— Много по-скоро, момче — отвръща той. — Много по-скоро, отколкото си мислиш.