Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Сентър стрийт. Северно от Уолстрийт. Южно от Чайнатаун. Улица на могъществото, но сравнително непозната извън света на правото в Ню Йорк. Площад „Фоли“ — по средата й — неокласическо чудовище. Широки каменни стъпала, водещи към масивни източени колони и правосъдието. Зад фасадата — две дузини мъже и жени. Федерални съдии за Южния окръг на Втори район. Назначени пожизнено. Най-добрите и най-умните, изолирани от политическата система, за да се осигури безпристрастното им тълкуване.

Вилей не заема най-добрите покои, но не е и в най-лошите. Отливката на короната се нуждае от боядисване, но таваните са четири метра високи, а той има кожено кресло с висока облегалка. Помощникът му е завършил Харвард. Трети по успех. Висок, педантичен и рус, какъвто някога беше самият съдия. Съдия Вилей бръкна с върха на джобното си ножче под нокътя на палеца си, докато слушаше списъка на предстоящите дела. Широкото му чело се сбръчка.

— Какво беше това? — попита и спусна малкия си крак на пода, сетне погледна към помощника си над очилата за четене със сребърни рамки, кацнали върху миниатюрния му нос.

— Обжалване — отвърна помощникът. — „Реймънд Уайт срещу щата Ню Йорк“.

— На какво основание?

— Расова дискриминация. Индианец. В състава от съдебни заседатели не е имало индианец.

— Ха! — каза Вилей, усмихна се и поклати глава. — Дяволите да ме вземат. Не мога да повярвам. Но е пълна глупост. Кой е адвокатът? Да не би да е пак Дан Парсънс?

Помощникът погледна и кимна.

— Да. Откъде знаете?

— Това бе мое дело — каза Вилей, изправи се и отвори очи толкова широко, че помощникът му можеше да се взре в назъбените им зеници. — Убийство първа степен. Доживотна присъда без право на помилване. Осъденият бе на път да получи номинацията на Републиканската партия за освободилото се място в Конгреса. И щеше да спечели изборите. Важна клечка тогава, наполовина индианец и тъй нататък. Но чак пък дискриминация? С Парсънс бяха партньори в една фирма. Парсънс сигурно се е изчерпил откъм добрите идеи. Каква шибана ирония. Прати делото на Ким Мецалингуа. На нея ще й допадне и ще прати Парсънс да си събира партакешите, още преди да си произнесъл „По съкратената процедура“.

— Какво още? — попита Вилей и се зае отново с ноктите си.

Помощникът му се прокашля и продължи да чете списъка, докато не стигна до края му.

— Гледай да имам време за онзи процес за трафика на наркотици — каза Вилей, отвори шкафа да вземе палтото си и посочи с другата към помощника си: — Отдели му поне десет дена в графика ми. Не искам да се претупа. Писнало ми е от тези негодници, които тровят децата ни.

Взе куфарчето си и в този момент в стаята надникна секретарката му.

— Иван Линдгрен е — рече тя с бърз шепот.

— Мамка му — изсумтя Вилей. — Кажи му, че ме няма. Какъв нахалник.

Съдията се обърна и бързо отиде до вратата, която водеше към задния коридор. Пътят бе по-дълъг, но си струваше, ако искаше да избегне Линдгрен. Навън ръмеше лек сив дъждец и Вилей изтича до тротоара, вдигнал куфарчето над главата си. Мушна се в дългата лимузина, взе от седалката „Поуст“ и каза на шофьора си Джак да тръгва.

Джак потегли, но изведнъж спря рязко. Вилей свали вестника.

— Какво, по дяволите…

През свистящите чистачки видя Линдгрен, едър и непоколебим точно пред колата; от гъстите му кестеняви мустаци капеше вода, бръчките по челото му бяха обсипани с капки. Вилей изруга под носа си.

— Давай, Джак. Той ще се отдръпне.

Шофьорът се бе навел напред и стискаше волана с треперещи ръце.

— Аз… не мога.

Вилей хвърли вестника, начумери се и свали прозорчето си с няколко сантиметра.

— Махни се от пътя, лунатик такъв! — изкрещя той.

— Първо ще говориш с мен, по дяволите! — изкрещя в отговор Линдгрен.

Вилей огледа тротоара. Въпреки дъжда, хората се спираха да гледат.

— Какво?

Линдгрен заобиколи колата, без да откъсва ръце от лъскавата й полирана с восък повърхност, докато лицето му достигна процепа и пръстите му не уловиха спуснатото стъкло.

— Пет години — изсъска Линдгрен. — Пет години подготвяха делото, а ти си постановил, че онзи запис от подслушването е „недопустим“.

Вилей размаха пръст пред Линдгрен:

— Внимавай. Така не се говори със съдия. Не ме интересува кой е баща ти. Аз съм федерален съдия. Ти си държавен прокурор. Ще те отстраня по двайсет начина.

— Аз ще те…

— Какво? — попита Вилей, приближи лицето си към това на Линдгрен и се усмихна.