Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Добре дошъл — казва и раздрусва ръката ми.

Сега виждам, че стените и тавана са облепени с музейни постери. Репродукции на прочути творби от Европа и Съединените щати.

— Какво е това? — питам.

Сините му очи светват и се сбръчкват в ъгълчетата си.

— Изненада, момко — отвръща. — Досега не съм ти казвал какъв крадец бях.

Знам, че е убил човек по време на кражба. Това бе единственото, което ми отговори на въпроса защо е тук.

— Значи такива неща си крадял? — попитах.

— Пикасо, Миро, Рубенс, Дали, Моне, Касат — отвръща той. Той сияе и е изправил в цял ръст прегърбената си фигурка. — Дори един малък Ван Гог. И бижута — също.

Подсвирвам, за да му доставя удоволствие, навеждам се към стената, за да разгледам яркото червено цвете на един Рембранд, но не бих казал, че това ме вълнува кой знае колко.

— Предполагам, че много хора биха прибягнали до убийство за такива неща — казвам.

— Какво, по дяволите, те накара да го кажеш? — пита ме той с такъв тон, че ме принуждава да се обърна. Виждам, че лицето му е помрачняло.

— Ами…

— Убих охранителя, защото иначе той щеше да ме убие — казва Лестър, вдигнал крив пръст във въздуха. — Грешно е да се убива, освен при самозащита. Няма друго оправдание. Никакво.

— Да, май е така — казвам и веждите му се отпускат.

— Бях влязъл за картините на Ван Айк „Разпятието“ и „Страшният съд“ — продължава той. — Взех ги. Тъкмо щях да излизам. А онзи дори не бе на смяна. Искаш ли да знаеш за какво умря?

— Заради една писалка — отговаря сам Лестър. — Жена му му подарила сребърна писалка за годишнината от сватбата им. Той я забравил, върнал се да я вземе и ме забелязал да се катеря по едно въже. Стреля три пъти и не улучи. Аз го уцелих…

— Добре подредените малки неща могат да повдигнат планина — казвам. — Това май важи и за недобре подредените малки неща. Горното легло ли да заема?

Лестър потрива бялата четина на брадата си и ме поглежда.

— Това Аристотел ли беше? — пита.

— Не, баща ми.

— Вземи горното.

Покатервам се и го опитвам. Таванът е на петдесет сантиметра от лицето ми. Гледам репродукция на „Корабът с роби“ от Търнър от Музея на изящното изкуство в Бостън.

— Боже мой, Лестър. Какво ще кажеш за нещо по-жизнерадостно? — питам. — За гледане, имам предвид.

— Разбира се — отвръща той. — Нещо от по-ранен период?

— Като например от Ренесанса или нещо такова? — питам.

— Прекалено далеч е. Имах предвид рококо — казва Лестър и отдръпва на една ръка разстояние цветната репродукция, за да я огледа. Широк сноп слънчева светлина се процежда между дърветата и осветява елегантно облечена млада жена на люлка. — Това е „Люлката“ от Фрагонар.

— По-хубава е.

Цветовете са приятни и всичко в картината излъчва щастие. След това снишавам глас и добавям:

— Не биваше да те занимавам, нали и без друго няма да останем дълго тук?

Лестър също снишава глас и отвръща:

— Не ни е нужен Айнщайн, за да ни обяснява относителността на времето.

— Което означава? — питам. — Седмица? Месец? Година?

Леглото под мен изскърцва и лицето на Лестър се появява до ухото ми. Големите му очи са станали огромни. Долавям в дъха му мириса на морковите от закуската.

— Всеки инструмент в този затвор стои върху специално изрисувана дъска — казва той. — Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Дъска с формата на инструмента, боядисана в черно — отвръща той. — Ако някой инструмент липсва, какъвто и да е, затворът се блокира. Всички биват претърсени. Всичко се претърсва. Падат глави… Бях в работилницата през 1970-а, когато избухна бунтът — продължава той. — Сдобих се с лента от ножовка, длето и обущарски чук. По-ценни от един Рембранд. По ценни от кралските бижута. И ще имам само един шанс. Знам, че ти си по-различен, момко. Че не си едно от онези животни. Ти ми спаси живота, без да имаш причина да го правиш, а аз мога да се възползвам от силата ти. Затова ще те взема със себе си, ако мога, но няма да ти позволя да ме пришпорваш.

Пръстът на Лестър се забива в тавана, след което той изчезва от полезрението ми. Леглото му изскърцва, след това той утихва. След малко започва леко да похърква.

Затварям очи. Той е блестящ ум, но е луд. Един самотен стар мъж, който иска да обича някого. Аз не мога да остана тук. Ще ме гепят още преди да е изтекло и едно денонощие. Ще трябва да цапардосам тъмничаря, когато ни извеждат на обяд. Стискам силно очи и се опитвам да забавя дишането си.

Лестър простенва и леглото започва да скърца. Момичето от картината над мен се смее. Роклята й е издута от вятъра и се виждат фустите й. Леглото простенва и лицето на Лестър отново е до ухото ми.