Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Лестър слага ръка върха дланта ми.

— Имало е цистерна — казва той и снишава гласа си до едва доловим шепот, — под блока. В лайната долу има тунел. Тунелът води на запад към работилницата. На половината път има шахта. Капакът й е бе заварен. Нужни ми бяха осем години да строша заварката. Още десет години ми трябваха да почистя преливната тръба вътре в цистерната. Тя минава през стената. Заустена е под преливника на Оуаско. Излиза току до външната страна на южната стена. През по-голямата част от годината е пълна с вода, но през лятото нивото спада и човек може да премине. Аз почти стигнах дотам. Разбирам какво мислиш — продължава той. — По това как се пулиш понякога, когато ти говоря. Но това е възможно, момко. Възможно е.

Диапозитивът се смени и Лексис се взря в ниската вила на фона на мътно небе. Малък огън от торф, единственото ярко петно в този мрачен свят, се бори храбро, макар и безнадеждно с едрите мазки на бурята на Ван Гог. Екранът потъмня и се запали осветлението.

Всички около дългата маса изръкопляскаха и запримигваха към куратора, който се поклони леко и им благодари за присъствието. Каза им, че ще се видят следващия месец и изрази надежда, че изложбата ще им хареса. Лексис излезе от залата и мина покрай другите, които се тълпяха пред асансьора. И важните персони се бутаха и ръгаха като всички останали. Тя предпочете да върви пешком.

Погледнат отвън, музеят „Гугенхайм“ е като обърната наопаки сватбена торта. Вътре изложбеното пространство са стените около дълга, изписваща бавна спирала пътека, която се издига от партера до последния етаж. Лексис бе изминала половината път надолу, бе стигнала до ротондата на четвъртия етаж, когато чу, че някой я вика.

Подире й бързаше Пабло Тръскън, дългокракият художествен критик на „Ню Йорк таймс“. Тръскън приличаше на погребален агент със сивата си кожа и хлътналите си очи. Имаше старомодни, увиснали мустаци.

— Научих за твоите картини — каза той. — Бих искал да ги видя.

— Благодаря — отвърна тя. — Поласкана съм, но се боя, че не ги показвам никому.

Тя се обърна да си върви, но Тръскън забърза подире й.

— Разбирам — каза критикът и докосна ухото си. — Просто дочух колко болка и емоции изразявали.

Лексис продължи по широката спираловидна пътека, обувките й потракваха по гладкия под. Чуваше как Тръскън се задъхва. На втория етаж спря пред едно платно на Шагал — „Около нея“.

И като посочи лицето на мъртвата жена на Шагал, тя рече:

— Той е живял само заради нея. Ето я болката, която хората искат да видят. А не моята.

Лексис закрачи по-бързо и Тъскън изостана. Като излезе навън, тя присви очи и ги заслони с длан заради силната светлина на лятното слънце. С периферното си зрение мярна един мъж със син блейзър и сиви панталони да става от една пейка и да тръгва към нея. У него имаше нещо познато.

— Лексис? — рече той и застана пред нея.

Тя се стресна.

— Аз съм, Дан Парсънс.

Лицето на ментора на Реймънд си бе все така кръгло и румено, но сега носеше очила, а не контактни лещи — с дебели стъкла и кафяви пластмасови рамки те уголемяваха очите му, чиито искрици се бяха замъглили. Носът му изглеждаше по-голям, а къдравата бяла коса се бе оттеглила почти до темето. Дари я с онова, което бе останало от някога широката му усмивка, и тя също му се усмихна.

— Дан, извинявай, аз просто…

— Не се извинявай — отвърна той. — Беше се замислила. Бързаш ли? Можем ли да повървим заедно минутка-две?

— Разбира се.

Пресякоха Пето авеню и влязоха в Сентръл парк, където поеха по пътеката, обикаляща езерото.

— Последния път, когато те видях, още работех във фирмата си — каза Дан.

Над тях се издигаха широките зелени корони на дърветата, а по асфалта играеха слънчеви зайчета.

— Не практикуваш ли вече?

— Тук-там. На фондовата борса се печелят повече пари — рече той и се изсмя рязко. — Докато не рухне, разбира се. Справях се там доста добре. Бях на гребена на вълната. Имах собствен самолет. „Фалкон“. Но нали знаеш, отдето дошло, там и отишло…

— Съжалявам — прошепна тя.

— Никак не ми се иска да моля — каза той. — Знам, че мина много време, а хората не обичат да се ровят в миналото, но сега съм изпаднал в голямо затруднение. Спомням си какво се опита ти да направиш за бащата на Реймънд, затова си помислих…

— Какво имаш предвид с това минало време? — попита тя.

Беше дала на Пол Русо двайсет хиляди долара в брой, за да помогне на бащата на Реймънд, когато научи от Дан, че бил изпаднал в сериозни финансови затруднения.