Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— О, мислех, че знаеш — каза Дан, погледна я, мушна ръце в джобовете си и се извърна.

— Какво?

— Той… ами, нали знаеш какъв беше бащата на Реймънд?

— Беше? Починал ли е?

— През онази зима. След като говорихме. Спрели му отоплението.

— Но Пол Русо трябваше да му предаде парите. Анонимно — рече Лексис, спря се и улови ръката на Дан.

Дан сви рамене.

— Той беше горд човек, Лексис. Даже прекалено горд.

— Русо — рече Лексис, — този кучи син.

Тя поклати глава и се намръщи на развълнуваната повърхност на езерото.

— Съжалявам. Не знаех какво е станало — рече Дан и я поведе за ръка. — Слушай, мога да сключа една много изгодна сделка. Точно тя ми трябва, за да се оправя, но банките сега са до една изплашени, а аз… знам, че мъжът ти и Боб Рангъл са доста близки и се питах дали ще имаш нещо против, Лексис… Само да мога да си уредя среща с него. Някой да му припомни факта, че бях доста щедър спомоществовател на кампанията му. Ще е достатъчно. Е, това е. Искаш ли да ти взема един хотдог?

Бяха стигнали до края на пътеката, до входа към Пето авеню. Лексис поклати глава:

— Не, благодаря.

— Аз ще си взема. — Дан се обърна към продавача: — И една кока-кола. Искаш ли кола?

— Не, благодаря — рече тя. — Разбира се, че ще говоря с Франк за теб, Дан. Имаш ли визитка или нещо такова, та да мога да ти позвъня?

— Ето — каза той и извади малкото картонче, заедно с банкнота от десет долара, която подаде на продавача. — Ей, не искам да си мислиш, че съм те проследил специално след това ваше събрание. Просто имах работа насам и си помислих…

— Не, няма нищо — отвърна Лексис. — Ще се опитам. Само дето Франк е толкова зает.

Дан захапа сандвича си, по устната му потече струйка горчица. Сви рамене.

— Е, каквото направиш… Всичко ми е ясно. Миналото понякога… е свързано с неудобства.

— И е безвъзвратно отлетяло — добави тя, усмихна се едва-едва и махна за такси.

— Така е — рече Дан, отвори й вратичката на таксито и облиза горчицата от устната си.

— Но това не значи, че не мисля за него — каза тя, докато се качваше. — Напротив. Мисля за него всеки ден.

Лестър бързо ми показва как да въртя парчето свредел, като използвам за дръжка малко дървено блокче. Резултатът от цяла нощ труд бе една малка дупка в стоманата. Когато го питам за ножовката, той ми обяснява, че я изхабил почти изцяло, докато работел по капака на шахтата. Не ми е необходимо много време, за да осъзная, че дванайсет месеца е един разумен срок за пробиването на достатъчно голям отвор, през който да се промъкнем.

Нощем спим на смени, а през деня подремваме, когато можем. Всяка свободна минута, когато съм буден или чета, или Лестър ме учи на разни неща. Неща, които знае и неща, които научава от книгите, които взема от библиотеката. Чувствам се като човек, който е изпил едно питие, след като е бил прекалено разсеян, за да забележи, че е жаден. Лестър е прав за съкилийниците ни. Те са кучета и аз се отнасям към тях като към кучета. Игнорирам лая им и засега нито едно от тях не е понечило да ме ухапе.

Използвам времето, когато Лестър се занимава със своята дейност по поддръжката на затвора, за да правя своите „ката“, коремни преси и набирания на мускули. Един ден Лестър ме вижда и критикува начина ми на трениране. Казва, че каратето без контакт е като пищов без патрони.

— Момко — казва той, — ако искаш да нариташ задника на някое лошо момче, трябва да съумееш да го приближиш.

Той е стар и прегърбен, но въпреки това ме учи. Отначало се чувствам глупаво, когато ръцете ми обхванат тънките му кости, когато усуквам влакната на възлестите му сухожилия. Но когато реша, че съм го захванал здраво, той натиска някоя болезнена точка, за чието съществуване никога не съм и предполагал, и аз се свивам от болка.

Освен това Лестър ме учи за отровите.

— Това е най-научният начин да убиеш някого — казва той. — В случай, че нещо се обърка — не че ще стане така, — и те върнат обратно тук, ще бъдеш доволен, че знаеш тези неща.

Втория мъж Лестър убил с антифриз. Колумбиеца ликвидирал с арсеник. В продължение на двеста години в различни дупки на затвора са залагали миша отрова. В утайките по дъното на подземието тази отрова е в изобилие. Лестър изстъргвал утайките от работните си дрехи и събирал кристалчетата в малко пластмасово шишенце, пълно с вода, което после въртял като копче на конец. Самоделна центрофуга.

— А как после сложи отровата в питиетата им? — попитах.