Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Да не би да смяташ, че искам да остана тук?

— Тук си на сигурно място, момко, зад тези стени — казва Лестър. — Също като Карл. Какво, например, би сторил с нея?

Дъхът ми секва.

— Аз… ти…

— Прочел съм всичко за делото — казва той. — Целият затвор говореше тогава за него. Но ти бе осъден и същата онази зима космическата совалка падна, а после пък в новините влезе полковник Кадафи и Либия и хората забравиха за Реймънд Уайт. Аз — също, но действащите лица ме заинтригуваха. Исках да видя как ще се разгърне трагедията. Прочетох във вестника, че момичето се е омъжило за ченге, проследих превръщането на ченгето в голяма клечка в света на хазарта, преместването му в Ню Йорк. Твърде често се появяваше на груповите снимки близко зад губернатора. Окръжният прокурор Вилей сега е федерален съдия. Може би е на път да стигне до Върховния съд. После пък идва човекът, който зае мястото на конгресмен, след като те арестуваха. Рангъл. Сега е извън политиката, но се възползва максимално от поста си. Оженил се е за една от онези известни дами от обществото и върти пари на Уолстрийт. Винаги ми е било… ами, интересно как така и тримата преуспяват… И момичето също, предполагам.

— И защо предполагаш?

— Просто не знам достатъчно за нея — отвръща Лестър. — Не пишат за нея. Само за него. А и неговата е малко мътна. Заловили са го в опит да рекетира някаква строително предприемаческа компания. Но тя е още при него. Видях я на снимка до него в „Ню Йорк поуст“, когато го оправдаха.

Усещам, че пръстите ми са се впили в чаршафа и че стискам зъби с все сила. Дишам през носа и буквално хриптя.

— Защо не ми каза досега всичко това? — питам.

— Следващият вторник е новолуние — отвръща той. — Ще бягаме. Не исках да разчитам на всичко това, но не искам и да направиш нещо глупаво.

— Като например да го срещна на улицата и да му отнеса шибаната глава?

— Научих те на почти всичко, което зная, момко — казва той. — Не бих искал то да отиде на вятъра. Би могъл да заживееш хубав живот. Не е ли достатъчно да си свободен?

— Не — отвръщам, — не е. Нали ти си онзи, който е измислил правилото за точното отмъщение?

— То е за тук.

— Не и за мен.

Слизам от леглото и протягам ръка за свредлото. Лестър ми го подава и аз нагласям дръжката му. Забивам върха му в корозиралата стомана до пробитата снощи дупка. Тоалетната чиния е мокра и хладна, когато опирам буза о нея. Натискам и въртя. Натискам и въртя, острието дълбае стоманата, от която излиза тънка стружка.

Скоро чувам потракване на ключове. При първия обход винаги се прави преброяване. Нощем правят общо две. Качвам се на леглото си и затварям очи. Чувам стъпките на тъмничаря. Когато лъчът на фенерчето му пробягва по лицето ми, под затворените ми клепки светва червена светлина. Ключовете изтракват отново и вратата се затваря с леко бръмчене, докато ключалката не щраква. Спускам се от леглото си. Лестър спи, а аз се захващам отново за работа.

Преди да дойда тук лежах осемнайсет години в затвора. Откакто започнахме да дупчим, е изминала малко повече от година. Последната седмица минава като един миг. Лестър ми казва да не ям много. Колкото по-слаб съм, толкова по-лесно ще се промъкна през дупката. Това не е проблем. И без друго не съм гладен.

Време е.

Сърцето ми бие в гърдите като полудяло. Поглеждам през рамо към прозореца. Не виждам нищо, освен едва доловимите очертания на решетките. Няма луна. С Лестър постоянно шепнем, но тази вечер съскането ни почти не се чува. Леглата ни са натъпкани със смачкани вестници. Запазили сме кичури коса, които сме залепили върху маските от папиемаше, които Лестър е боядисал така, че да приличат на нас. Всеки от нас има в джоба си водонепропусклива найлонова торбичка с малко пари, които Лестър е скътвал през годините и подробна пътна карта на центъра на Ню Йорк.

Чувам леко щракване на метал — Лестър е освободил капака на изходната ни „шахта“ от въженцето, което го държеше на място. Другите ръбове сме ги изпилили до гладко. Изпомпихме водата от тоалетната и я изляхме в мивката. Тръбата лежи на пода в ъгъла.

Лестър се вмъква в дупката и ми махва да го последвам. Гол съм, намазан целия с вазелин. Подавам му дрехите си, след което навирам глава в дупката заедно с дясната си ръка. Лявото ми рамо се заклещва и усещам „захапката“ на стоманата. От носа ми капва капка пот. Извивам тяло и от гърлото ми се изтръгва тих стон. Лестър ми дава знак да пазя тишина и прошепва, че всичко ще бъде наред. Да се отпусна.