Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— В случая с антифриза работех в столовата при разсипване на порциите — отвърна той. — Но там вече не ме пускат. При арсеника взех един капкомер от болницата, отидох при онзи, казах му един смешен виц и когато той зяпна да се смее, му изцърках отровата право в гърлото.

— А какъв беше вицът?

— Ако ти и твоите приятели не ме оставите на мира, ще ми се наложи да те убия.

— Много смешно.

— На него никак не му беше смешно.

Всеки ден дават на Лестър хапче за сърце. Той казва, че нищо му няма. Било стандартна процедура в тази страна, когато минеш седемдесетте, да започнеш да вземаш лекарства за сърце. Когато дупката в килията ни е почти готова, той започва да отчупва малки парченца от хапчетата си, тъй че да има достатъчно запас за първите две седмици след бягството ни.

— А след това вече ще съм в Нова Зеландия.

Лежим на леглата си и чакаме да обявят отбой, за да започнем работа. Лято е и въздухът е горещ и тежък, примесен с миризмите на човешка пот, непроветрени помещения и прясна боя. Челото ми е обсипано с капки пот. Само по шорти съм и съм разперил ръце, за да могат да изсъхнат мишниците ми.

Лестър бръщолеви за Нова Зеландия. Аз изучавам картината на Фрагонар от осемнайсети век — картина на щастието. Жената е щастлива, носи се към слънчевата светлина, а любовникът й е отдолу. И любовникът е щастлив, вижда подробностите й под издулите се фусти. Съпругът й също е щастлив, защото не забелязва всичко това — застаряващ мъж с модна и красива млада жена. Аз също не забелязвах нищо.

Мълча си, докато Лестър не свърши за Нова Зеландия. Чака ме аз да разкрия своите изпълнени с копнеж планове. Знам, че е така, защото ми е споменавал и преди, че ако излезем навън, ще трябва да наваксаме с всички хубави неща и да оставим миналото и лошите неща зад гърба си.

Чуваме виковете на тъмничарите и светлините угасват. Изчакваме няколко минути тихите шумове, издавани от заспиващите петстотин убийци, бавно да утихнат.

— Ние наистина ще избягаме — казва Лестър, сякаш е по средата на разгорещен спор.

— Не съм казал, че няма да го направим — отвръщам аз.

— Тогава защо досега не си споменал за плановете си?

— Мъдрият човек говори, само ако има нещо за казване — цитирам му аз Платон, — а глупавият, защото просто иска да каже нещо.

— Ами ако си глупак? Какво би казал, момко? — пита той. — Боиш се от това какво ще си помисля за твоя внушителен план за отмъщение, така ли?

— Откъде си сигурен, че планът ми е такъв?

— Аристотел казва, че мерилото за един образован ум е да бъде в състояние да разбере една мисъл, без да я приема — казва той. — Ти си отворена книга, момче, и макар че аз съм против онова, което си замислил, обичам те достатъчно, за да ти кажа, че за да успееш, трябва да станеш по-изобретателен, отколкото си.

— Което означава?

Лестър въздъхва.

— Имах син — казва той. — Казваше се Сет. Почина осемгодишен. В годината, когато убих пазача в музея. Не знам, мисля си, че ако не беше починал, никога нямаше да опитам кражба в музей.

— Доколкото разбрах, си имал един малък Ван Гог? — питам.

Кръвното ми се вдига. Дори след всичкото това време се боя, че ме будалка. Все още един гласец в главата ми нашепва, че Лестър е ментърджия, един брилянтен и колоритен ментърджия. Че ще излезем от килията и няма да има никаква шахта. Никаква цистерна.

Той ми се смее тихо, сякаш е прочел мислите ми. И продължава:

— Имах. Но всичко, което бях откраднал преди Сет да почине, беше от частни колекции. Пазарът на крадените шедьоври е не по-малко оживен и доходен от търговете в „Сотбис“. Всичко, което аз откраднах, беше крадено преди това. Но като почина Сет…, престанах да се пазя… Обаче — продължава той, — ето какво исках да ти кажа. Навремето играехме с моя син шах. Беше много добър. Изключителен, бих рекъл. Имаше моята глава. Даже повече. Но беше хлапе и затова винаги гледаше към фигурите, които искаше да мести. Аз го наблюдавах и отгатвах какъв ход е замислил, преди още да го е направил. Досущ като теб, момко. Виждам го в очите ти. Омразата. Решимостта. И всеки друг би го забелязал.

— Не давам пет пари дали ще го забележат — отвръщам. Усещам кръвта си като кипнала. Гласът ми е по-висок, отколкото би трябвало.

— Като Карл. И на него не му пука — казва Лестър и образът на онзи бледен сериен убиец изпълва съзнанието ми. Усмивката до уши, когато загребва пълна лъжица с варена царевица. Смайването му пред пълната чиния със зелен грах. Отворена книга.