Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Изкачваме се и влизаме. Тръбата е дървена. Тясна, но гладка, със съвсем малко пясъчни утайки по дъното. Диаметърът й е шейсет-седемдесет сантиметра. Достатъчно, за да се намъкна в нея, без да заклещя раменете си. Пълзим доста време. Единствената воня вече идва от дрехите ми. Въздухът вътре е застоял, но хладен. На мижавата светлина на крушката на Лестър виждам само на метър пред себе си, тъй че не се блъскам в купчината натрошени тухли и прах, но когато я виждам, сърцето ми се свива.

— Запушен е — изсъсквам.

— Казах ти, че е — отвръща Лестър. — Ще трябва да копаем.

— На какво разстояние?

— Не е много голямо.

Започвам да изтеглям парчета тухли и ги прокарвам под корема си, след което ги изтласквам с колене и крака към Лестър. След известно време тръбата зад нас вече е почти запушена. Лестър се отдръпва назад, разхвърля боклука под себе си, дава ми повече пространство да копая.

В ума ми водят битка паниката и надеждата. Опитвам се да подсиля волята си със сладките изображения на свободата. Разходка по плажа, пясък по палците на краката ми. Лунна пътека, която танцува върху водата. Вкусът на дебел бифтек, червено вино и хаванска пура. Но омразата е онази, която надделява и ме бута напред. Куршумът, който ще нанижа в главата на Франк Стефано. Хленчът на Рангъл. Писъкът на Вилей. Перфектното отмъщение.

Продължавам да копая.

Трябва вече да сме на около шест-седем метра от първата „тапа“. Приглушените ни прокашляния се всмукват от тръбата и наносите от пясък и земя. Ръцете ми са изтръпнали напълно.

Лестър се прокашля:

— Момче, трябва да се връщаме.

Чувам го, но не възприемам чутото.

— Реймънд — казва той, — няма да успеем. Навън е вече светло. Ще трябва да се върнем.

— Почти стигнахме — казвам и продължавам да ровя с ръце в праха и тухлите. — Би трябвало да сме стигнали.

Лестър улавя глезена ми. Усещам силата на старческите му ръце, които стискат сухожилията ми и спират притока на кръв. Раздрусва крака ми и аз спирам да копая.

— Не, стига, по дяволите — казва той и думите му прокънтяват в тишината. — Необходима ни е нощта. Чакал съм твърде дълго за всичко това, момко. Трябва да се върнем.

Лестър пуска глезена ми. Светлинката потреперва и започва да намалява. Чувам го как се гърчи по-надолу по тръбата. Продължавам да копая, но скоро настъпва пълен мрак и усещам как земята се опитва да ме смачка от всички страни. От гърдите ми се изтръгва вик и изпълзявам бързо назад и се плъзгам надолу.

Лестър ме чака в резервоара. Когато падам в студената вода, той кима веднъж и се обръща да върви. Стигаме до подземието под желязното мостче, което води към килията ни и Лестър ми показва един кран, който стърчи от тръба, прокарана покрай бетонната стена. Отваря го и изплакваме вонята и калта от телата и от дрехите си.

Тъй като по-голямата част от вазелина се е изтъркала, за мен ще бъде по-трудно да се промъкна през дупката към килията, затова аз тръгвам първи. Лестър успява да ме избута навън само с едно одраскване на рамото, което кърви. През прозореца отвъд решетките ни се процежда дневна светлина, но навсякъде все още е съвсем тихо. Лестър наглася стоманеното парче и отходната тръба от тоалетната отново към стената. Оплаква се тихо от болки в ръката. Помагам му да запълни пукнатините с боя за обувки.

Събличаме дрехите си и навличаме резервните. Лестър изплаква мръсните в останалата ни от деня кофа топла вода, след това ги напъхва в торбата за пране и я мята в ъгъла. Аз се изкатервам до леглото си и го чувам да изпъшква и да се свлича на пода.

Преди да изкрещя за помощ, се оглеждам панически.

Чува се бъркотия, викове.

Откарват Лестър в затворническата болница.

По-късно един тъмничар ми казва, че е претърпял инфаркт. Не знаели колко време ще остане в болницата. Можело и изобщо да не оцелее. След два дни в тревожно очакване, сержантът, начело на отряда ни, ме вика при себе си. Казва, че на следващия ден ще бъда преместен в нова килия — сам. Ако Лестър оцелее, можем да подадем молба за нова двойна килия, когато възникне подобна възможност. Ако умре, ще си остана в своята единична килия.

Нощта идва и аз лежа буден, а в главата ми се въртят мисли от следния род: ако Лестър умре, може да минат десет или двайсет години, докато изникне възможността да се сдобия със собствено парче свредел. Дори ако оцелее, когато новите затворници заемат тази килия, те със сигурност ще открият дупката. И или ще я използват, или ще докладват за нея. Ако я използват и намерят отворената шахта, маршрутът ще бъде разкрит и запечатан завинаги. Ако докладват за дупката в килията, двамата с Лестър ще прекараме следващите три години в карцера.