Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Решетките вибрират и вратата се отваря. Лестър застава там. Огромните му очи са лъскави и пълни със сълзи.

— По-късно, Джим — казва той на тъмничаря със задавен глас.

Пристъпва вътре и решетките се затварят с бръмчене. Разтваря ръце, пристъпва към мен и ме прегръща. Туфите бяла коса ме гъделичкат под брадата.

— Глупав кучи сине — казва той и гласът му се заглушава от ризата ми. След това ме отблъсва.

— Трябваше да изчезнеш.

— Аз… не можах.

Лестър поклаща глава и сяда на ръба на леглото си, смее се тихо и в същото време плаче.

— Ти си принц, момко — казва той и вдига глава. — Досущ като моето момче.

— Опитаха се да ме преместят — казвам. И моите очи се навлажняват. — Без малко да ме няма. В блок Д, но килията не беше готова. Казаха ми, че си щял да умреш.

— Иска им се — отвръща той. — На щата много му се ще да му освободя леглото си, но има да взема.

— Добре ли си?

Лестър замахва с ръка във въздуха и отвръща:

— Дребна работа. Ще надживея доктора. Случва се понякога. Седни.

Сядам до него и той плясва ръката ми между своите длани.

— Тази вечер — казва, — бягаме. Този път ще успеем.

— Боже мой, Лестър. Ами мен почти ме бяха преместили. Разбираш ли? Изкараха ме от килията. Пък тогава някакъв въшльо с прякор Градинския маркуч решава, че не иска да напусне килията си…

— Не знам, за Бога, момко — казва Лестър, — но съдбата… Това е друга история. И онова, което ти стори… Тази лоялност… Но все пак ще трябва да се разделим, когато излезем — продължава Лестър, — макар и не задълго.

— За какво говориш?

— Говоря за баснословно богатство — отвръща той и друса ръката ми, а очите му горят като ме гледа. — Говоря за това, че ще го поделя с теб, момко. Аз… не знаех преди. Дори след всичко, което преживяхме. Парите въздействат върху хората, а и ние ще сме навън. Нещата ще се променят.

Очите му се изцъклят и той гледа към отсрещната стена така, сякаш гледа към океана. Разказва ми за стара хижа в Адирондак, построена от Томас Дюрант на езерото Кора — тя изгоряла до основи в края на деветнайсети век. Лестър купил през 1964-а единствената оцеляла сграда — хижата за гости.

— До там се стига само по вода, а сградата е с каменни основи — като крепост Суха като барут. Прекрасна температура. Петнайсет градуса посред лято и посред зима. Превърнах я в огромно хранилище — продължава Лестър. — Докарах ключар от Балтимор и двама майстори на котли от Пеория. Подът е петсантиметрови дъбови дъски, а за да разбиеш ключалките ще ти трябва динамит.

— И какво има там?

Лестър снишава глас и се навежда към мен. Големите му очи примигват и той се взира в здрача.

— Почти всичко, което съм откраднал — отвръща. — Възнамерявах да живея скромно и да работя двайсет години. След това щях да продам всичко и да се оттегля в Нова Зеландия. И пак ще го направя, но не ми трябва всичко. Едно връз друго сега трябва да е на стойност около един милиард.

— Милиард?! Имаш предвид девет нули?

— Там има цяла влакова композиция с неща от Лувъра, които Хитлер се опитал да превози от Париж до Берлин. Но не успял — казва Лестър. — Цели десет години ги крадох и сега ти давам половината от тях…

— Какво можеш да направиш с тези неща? — питам.

— Можеш да ги продадеш.

— На кого?

— На „Сотбис“, на „Кристис“. Ще се обадя на директора по изящните изкуства. Случва се непрекъснато. Той ще изпадне в ярост, но след седмица ще ми се обади някой, който, не щеш ли, търси тъкмо онова, което имам.

Лестър ми обяснява точното местоположение на хижата и как да проникна в хранилището. Има две резета като на банкови трезори. Комбинацията се получава като се вземат числените стойности на всяка от буквите в името на сина му — Сет Коул — и се извадят от петдесет за първата буква и по низходящ ред до 43 за последната.

— Не че нещо ще ми се случи, момко — казва той и ми показва онези свои развалени зъби, — но знае ли човек? Може само един от двама ни да успее да избяга и ако това си ти, не искам да излезеш навън гладен.

Лицето ми пламва и аз полагам другата си длан върху неговата и се запъвам, не знам какво да кажа.

— Ако искаш да направиш нещо — казва той и кима, сякаш може да чете мислите ми, — то обещай ми следното: че ще използваш това съкровище за себе си. За да започнеш нов живот. Че ще оставиш миналото зад гърба си, момко. Ще го оставиш да умре.

Вцепенявам се.

Лестър навежда леко встрани главата си, сякаш е дочул някакъв лек шум. Гледа ме така известно време, след което въздъхва и казва: