Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Викове и изстрели кънтят по течението. Напускам прикритието на моста и се озовавам в гъста растителност. Над мен е ресторантът на Кърли и чувам как хората се изсипват на моста да видят какво се е случило. Продължавам да газя срещу течението. Вертикални бетонни стени сменят растителността там, където реката завива в центъра на града. Придържам се към сянката на стената, където водата е под коленете ми. Вляво се издига стара, величествена тухлена сграда с бял купол. Боядисани в черно и бяло полицейски коли са строени до перилата на брега на реката. Полицейският участък. Виждат се тъмните фигури на мъже, които изтичват навън. Светват проблясващите червени и сини светлини, свирят гуми — патрулките излизат на заден ход и потеглят към затвора. Почти съм стигнал до следващия мост, когато забелязвам да приближава един силует с фенерче в ръка.

В стената виждам отвърстието на голяма дренажна тръба и се хвърлям вътре. Само миг по-късно лъчът на фенерчето минава покрай отвора на тръбата. Чувам биенето на сърцето си между ушите. Изчаквам една минута, след това пропълзявам до ръба на тръбата. Силуетът се е стопил в мрака заедно с лъча на фенерчето. Изхлузвам се надолу и продължавам да джапам колкото е възможно по-тихо срещу течението. Когато стигам до тъмнината на следващия мост, хуквам да бягам.

Минавам под още два моста и под сянката на стоманена закусвалня с червен неонов надпис, след това покрай порутени жилищни сгради, и бетоновата стена свършва, отстъпвайки място на високи храсти и дървета, обрасли брега. Реката се разширява и известно време се върви лесно. Звездите намигат от небето и осветяват едва-едва леко развълнуваната вода. Докато крача внимателно между камъните, ушите ми се изпълват със съскане, което скоро се превръща в рев.

Завивам по руслото на реката и виждам бялата пелена на водата, която пада от преливника на язовирна стена. Над преливника има тъмни тухлени сгради, където водният поток е впрегнат да произвежда електричество. Излизам от водата и поемам по настлан с трошен камък сервизен път, който се издига по десния бряг към язовирната стена. Две улични лампи го осветяват в синкав цвят. Озъртам се задъхан: езерото над стената е неподвижно и черно. Има няколко жилищни сгради, от чиито криви прозорци струи кехлибарена светлина. В задния двор на най-близката до мен е простряно пране, а малко мостче навлиза в спокойните води на езерото. За мостчето е завързан малък алуминиев скиф с извънбордов мотор.

Съдба.

Обикалям къщата, газя през храсталаците и пълзя в тревата. На фона на бученето на язовира чувам само някъде да свири радио, други признаци на живот няма. Вземам от въжето официална бяла риза и износени шорти в защитен цвят, свивам ги под мишница и бързам към лодката. Развързвам скифа и греба тихо покрай къщите. Когато вече съм заобиколен само от дървета, дърпам стартерната корда и отпрашвам.

Носът на скифа най-накрая заорава в дъното и аз изскачам от него. Виждам следващата язовирна стена, не е тъй висока като първата, но когато излизам от другата й страна, съзирам онова което търсех досега. Заливче. Яхтклуб. Десетки лодки, зачохлени в очакване стопаните им да ги изкарат в езерото за еднодневно забавление. Чувам смях и подушвам дима на лагерните огньове на отпускарите. Събувам затворническите си панталони, обличам новите дрехи и навивам ръкавите на ризата, след което прекосявам двора на яхтклуба, все едно, че съм негов член.

Намирам една лодка, която прилича на онази, която някога имах — безпалубна „Фор уинс“, махам покривалото й пред очите на хората от другата страна на тясното заливче. Да се запали двигателят накъсо е по-лесно, отколкото с тежките инструменти на баща ми, когато бях хлапак. Двете жици се виждат под арматурното табло. Светвам ходовите светлини, давам назад, за да изкарам лодката от хелинга й и махам на веселбарите, докато излизам от заливчето в езерото.

Бодната повърхност е гладка, понасям се по нея като призрак, сякаш едвам докосвам водата — летя през нощта. Хълмовете са тъмни, тук-там се виждат пръснатите светлини на водни къщи. Спирам за няколко минути по средата на езерото, за да се съблека и да измия мръсотията от тялото си. Вятърът скоро ме изсушава и спирам отново, за да се облека. Езерото Оуаско е дълго четиринайсет мили, затова след половин час вече навлизам в последното заливче, където са се сгушили весел ресторант и бар.

В това няма нищо случайно. Лестър бе научил от един електротехник за това място, наречено „Скара Каскада“ в края на езерото. Планът ни беше аз да осигуря транспорта до това място. Което да е хем открито, хем невидимо. Трябваше да оставя Лестър на автогарата в Бингхамптън. Лестър, моят приятел.