Студеното дуло на револвер, опрян в носа ми.
Те са трима. И тримата — индианци. Всичките — по-млади от мен. Към края на двайсетте и началото на трийсетте си години. С дълги тъмни коси, със стиснати ядно устни и смръщени кафяви очи.
Най-малкият държи револвера. Двамата до вратата са биячите.
— Дошъл си на погрешно място да се изсереш, бледолики — казва малкият с ниско ръмжащ глас, като размахва стодоларова банкнота със свободната си ръка. — Ще те пратим да си вървиш, но първо имаме един подарък за теб. Стани.
Изправям се от леглото с вдигнати във въздуха ръце. Револверът продължава да е опрян в носа ми. Хвърлям поглед на банкнотата върху леглото и виждам, че е моята — Бен Франклин 7 7 Банкнотите от 100 долара са с портрета на Бенджамин Франклин. — Б.пр.
от 1977 година. Трябва да ида до тоалетната и им го казвам.
— Щом толкова много те напира, можеш да пикаеш в гащите — казва малкият.
Двамата биячи се хилят и ме извеждат навън. Пухкави бели облачета върху син фон. Набитата собственичка на мотела ми се чумери от сянката на входа на офиса си. Сложила е ръце на кръста. Откраднатият ми мотоциклет е вече натоварен в каросерията на удължен тъмнозелен пикап шевролет.
Поемаме по магистрала 37. Следва ни друг пикап с каросерия, пълна с индианци. Спираме до нива зад билборд, който пожелава добре дошли на целия свят, дошъл в резервата „Сейнт Реджис“. По-едрият бияч ме избутва навън от пикапа. Другият изхвърля мотора, който се стоварва с трясък върху земята. Другият пикап спира зад нас. Всички скачат на земята и образуват хлабав кръг около мен. Малкият, когото всички наричат Бонапарт, пъха пищова в колана на дънките си, отива до мотоциклета и се изпикава върху него.
— Не съм се опитвал да ви измамя — казвам за десети път, — и не съм бледолик. Майка ми беше мохоук.
— Ние сме акуесасни — отвръща малкият Бонапарт и вдига ципа си.
— Семейството й беше от резервата до Торонто — продължавам, спомняйки си, че северните мохоуки се наричат със собственото си име.
Бонапарт присвива очи:
— Носът ти е на бял.
— От баща ми е. Майка ми е отрасла в племето Онондага.
— Значи след като Джордж ти насини хубаво задника — казва той, — можеш да се върнеш там и да преоткриеш корените си, но никой не може да идва тук и да ни пробутва кофти мангизи. Никой бледолик. Никой наполовина бял. Никой, който не е изцяло червенокож.
— Хайде, Джордж.
Най-едрият индианец пристъпва и замахва с огромния си юмрук отдалеч. Навеждам се и го удрям отсечено под ребрата. Въздухът му излиза и той залита, след това ме ритва силно с подкования си с желязо каубойски ботуш. Бърз е за толкова едър мъж, металният нос на ботуша попада в коляното ми и аз падам назад. Джордж е върху мен и буха с юмруци. Изплъзвам се, извивам ръката му нагоре и назад и натискам лицето му върху дребния чакъл. Той изревава.
Нанасям няколко бързи удари с крака и го улавям за шията. Едновременно стискам и завъртам и след по-малко от десет секунди борба Джордж рухва по лице.
Скачам на крака. Готов.
Бонапарт махва с револвера си към мен и казва:
— Вземай си проклетия мотор и се разкарай на майната си от този резерват.
До Масена са само десет мили, но нямам намерение да яздя в пикнята на този тип.
— Можеш да задържиш мотора — казвам и се обръщам да си вървя. — Краден е.
— Ей — извиква Бонапарт, — ти да не би наистина да си от нашите?
— Обади се в управата на резервата — казвам и спирам, за да го погледна в очите. — Името на майка ми е Марта Сейнт Клеър. А аз съм записан като Бягащия елен.
Едното ъгълче на устната на Бонапарт леко се повдига недоверчиво. Или му е забавно?
— Искаш ли работа, бърза пара?
— Каква работа?
— Каквато току-що свърши — казва той и кима към Джордж, който вече е седнал и разтрива врата си.
— Трябва да се настаня някъде — отвръщам, — и то по-надалеч от полицията на бледоликите.
— Единствената полиция тук съм аз — казва Бонапарт. — Ние сме суверенен народ.
Той напъхва отново револвера си в колана на дънките и се качва на удължения пикап. Аз сядам до него. Джордж се настанява на предната седалка заедно с другия дългокос бияч, чието име е Бърт. Коремът на Бърт се тресе и му е трудно да не се усмихва, въпреки че Джордж го гледа свирепо.
На другия ден в „Уотъртаун дейли таймс“ излиза едрозърнеста снимка на Лестър и една моя фотография отпреди двайсет години. В дописката се говори за опита за бягство, за това как Лестър бил убит и че търсели моя труп надолу по течението. Като цяло новината е третирана като второразредна, публикувана е отделно от дописките за събитията в Северния окръг. Във всеки случай Бонапарт и хората му изглежда не си падат по четенето, а и косата ми сега е по-дълга, отколкото на снимката. Но въпреки това нахлупвам шапка тип Бъфало Бил с ниско спусната над челото периферия.
Читать дальше