Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Твърде рано е за това обаче и вместо да завия надясно към центъра на града и да се придържам към 38-а, аз спирам под една улична лампа и поглеждам картата си. Веднага след кръстовището мога да изляза от града по 38-а. По-малко от миля след това се спускам по един черен път и криволича в подножието на Скениателис, покрай Глен Хейвън, през Отиско, пресичам междущатската магистрала 81 и се изкачвам от другата страна на Сиракюз по път номер 46.

Известно време след като съм се родил, в един кратък изблик на носталгия, майка ми ме облякла хубаво и ме откарала до резервата, за да ме покаже на своята по-голяма полусестра. Седмица по-късно сестра й се обадила гордо на майка ми. По своя воля тя ме регистрирала като член на племето. И тъй като майка ми е от племето мохоук, аз също бях мохоук. Не че човек можеше да се гордее кой знае колко с това в обкръжението на племето онондага, но все пак аз бях един от тях.

От такъв произход следваха и определени права. Поради същата причина баща ми и Черната костенурка бяха в състояние да намерят хора, които да ми помогнат да избягам в края на процеса. Ето защо карам по зигзагообразния път покрай щатския природен резерват Адирондак. Придържам се към черни пътища, преминавам през градове като Ейва, Лоусвил и Колтън, за да стигна до индианския резерват на мохоуките „Сейнт Реджис“.

Дадох газ на големия „Чийф“ по 37-а към резервата и град Хоугънсбърг. Точно там, съвсем близо до магистралата имаше дълга, новопостроена едноетажна сграда. Емблематичната сграда на двайсет и първия век. Казиното „Акуесасни“ 5 5 Става дума за едно решение на американското правителство да даде разрешение в индианските резервати да се играе хазарт. Целта е да се подпомогне издръжката на индианците. — Б.пр. . Небето започва да просветлява от изток и аз спирам на паркинга. Олюлявам се от изтощение, но виждам един пакет вестници, хвърлен на тротоара. Измъквам един изпод найлоновата опаковка и търся новини за бягството ми. Няма нищо. Засега. Знам обаче, че лицето ми ще появи във вечерното издание най-малко на трета страница.

Вътре ме посреща един мохоук с уморени очи, върху табелката на гърдите му е изписано името му: ЧИЧО БЪК (ЕЛЕН). Зад него в пещерообразното помещение е осветена една самотна маса за блекджек 6 6 Хазартна игра, подобна на известната у нас „21“. — Б.пр. . Група лениви играчи поемат картите си от блондинка с ярко червило, която би могла да бъде и травестит.

Влизам в малка закусвалня да пия кафе и да закуся. С истински яйца. Излапвам ги бързо и поръчвам още четири, поглъщам и тях, като топя жълтъка с препечена филия от истински пшеничен хляб. Всичко това поглъщам с най-сладкия портокалов сок, който някога съм вкусвал. Кафето също е ароматно и ме зарежда вътрешно с енергия. Плащам със стодоларова банкнота от 1977-а. Подобна банкнота може да предизвика повдигане на вежди, но това е казино, а и аз оставям бакшиш, който е добър, но не и прекалено щедър, за да привлече внимание.

Връщам се при входа където Чичо Елен е достатъчно любезен, за да се извини, че казиното не разполагало с хотел. Опитва се да ме насочи отвъд границата, в канадската част на резервата, където има хотел от веригата „Бест Уестърн“, но аз знам, че на моста ще има митничари и вместо да рискувам, му казвам, че търся нещо местно.

Той свива рамене. Единственото място в града е мотелът „Рест ин“.

— Хората понякога се оплакват, че им миришело на краве пасище — казва той, — но мотелът го държи едно добро момиче.

— Аз съм израснал всред крави — обяснявам с усмивка. — Тя дали ще има нещо против да й се явя сега? Пътувах цяла нощ.

— Не — отвръща той и зъбите му блясват под царствения нос. — Тя е свикнала с всякакви неща, откакто казиното е тук.

Гордостта ми от народа, към който официално принадлежа, продължава да спада, когато преминавам покрай рушащите се едноетажни и двуетажни къщи с хлътнали покриви, в чиито дворове вилнеят незавързани песове. Пътищата се нуждаят от ремонт, а миризмата на мръсотия се носи откъм канавките, които ми напомнят за търбуха на затвора.

Собственичката на мотела е набита индианка мохоук на средна възраст. Подавам й последната си стотачка и й казвам, че искам да платя за две нощувки. Изглежда ме издълбоко с малките си черни очи, след което се усмихва и ми дава ключа. Дърпам пердетата и използвам банята, преди да се просна на леглото и да потъна в бездната на съня.

Не знам по кое време съм се събудил, но знам какво ме е събудило.