Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Не, това май няма да стане.

— Няма нищо — продължава той и ме потупва по ръцете. — Обичам те така, както обичах моя Сет. Безусловно, затова такъв ще е и този подарък. Прави с него каквото щеш. Няма аз да решавам.

Казвам му какво мисля, но то излиза като едва разбираемо мрънкане.

— Какво? — пита той.

— Ти каза „съдба“ — отвръщам. — Това е моята съдба, Лестър. Просто е тя.

Когато пада нощта, ние поемаме отново надолу към тунела. Само след няколко минути прахта в него става влажна. Бавно ручейче тече по тръбата. Гърлото ми се свива, като си представям как водата нахлува и ни смива обратно към водоема. Поточето е с постоянна сила, но не се надига повече от десетина сантиметра.

За по-малко от час откопавам последния слой подгизнал нанос. Чувам вечерната песен на реката и усещам нахлуващия хладен въздух. Лестър изгася мъждивата си лампа, но в отвора е заклинен голям камък. Колкото и да се опитвам, не мога да го избутам настрани с голи ръце, а и чукът не ми върши работа.

С Лестър изпълзяваме назад в преливната тръба, след това се преобръщаме с краката напред. Аз се претъркулвам по корем, запъвам ръце и рамене в дървените стени на тръбата. След това с все сила натискам с крака камъка. Той помръдва с половин инч при всеки тласък, но помръдва.

Камъкът дращи по пясъчното си легло. Чувам тихия кикот на Лестър, шепне нещо зад гърба ми. Сърцето ми ще се пръсне, краката ми горят, но за по-малко от две минути съм избутал камъка достатъчно настрани, за да можем да се промъкнем навън.

Не спирам да се порадвам. Не виждам звездите, нито вишките, нито вертикалната плоскост на стената, която се простира надалеч в нощта. Погледът ми е фиксиран върху мрака около мен, докато се плъзгам бавно над скалите и потъвам в бързата вода на дълбоко езеро.

Вече съм свободен.

Плувам напряко на течението, а не се спускам по него. Такъв е планът. Онези ще ни търсят надолу по течението. Ще затворят всички пътища около града и ще свиват кръга, докато ни намерят. Никой не е успял да избяга от Обърн след построяването на новата стена през трийсетте години. Ще се вдигне шум до небесата.

Плуването напряко на течението изисква големи усилия. Когато напипвам каменистото дъно под краката си, се обръщам да потърся Лестър. Водата се плиска около мен и ме тласка с постоянна сила. Виждам, че Лестър пляска с ръце и крака. Шумът от загребванията му се надига над постоянното съскане на водата, обмиваща камъните. Вдигам очи към вишката. Тя ни гледа като безчувствено монолитно око на фона на звездите. Не се вижда сянката на тъмничаря. И другите кули — общо са три — са сякаш пусти.

Лестър почти е стигнал до мен. Протягам ръце, като същевременно забивам пети, за да не изгубя равновесие и водата да ме отнесе обратно към езерото. Лестър е на метър и двайсет от мен, когато извиква и потъва.

Гмуркам се и си блъскаме главите. Завъртаме се във водата. Хванал съм го през кръста и ритам с ножични движения, докато спирам да усещам краката си. Краката ми стигат дъното, а тъмнината е пронизана от бяла светлина. Писъкът на сирените процепва нощта. Куршумите профучават покрай нас и бръмчат като ядосани пчели. Водата вече е до колене, а Лестър е на гърба ми. Тичам към железопътния мост.

Куршумът, който го улучва с тъп звук, ме събаря по лице във водата, но се изправям, без да го изпускам. Цапам срещу течението в отчаяния си стремеж да стигна прикритието на моста. На половин метър от спасителната му сянка друг куршум улучва Лестър и ни събаря двамата напред. Този път лакътят ми се удря в камък и Лестър се изтърколва от гърба ми.

Погледът му е забит в търбуха на моста. Устата му е отворена и от нея тече кръв. Отгоре се чуват викове и пронизителните звънци на вдигнатата тревога.

— Лестър! — извиквам и го повдигам.

Виждам дори в мрака, че последният куршум го е улучил отзад в главата. Кръв и мозък изтичат от черепа му. Повръщам и пускам тялото му. Оглеждам се отчаян във всички посоки. Виждам, че някой е хвърлил торба с боклук от горната страна на моста, торбата се е заклещила между два големи камъка. Събличам ризата си без да я разкопчавам и напъхвам торбата в нея.

Завързвам единия ръкав за китката на Лестър, след това поемам към дълбокото. Когато стигам до средата, бутам тялото на Лестър и плаващата торба в най-силната част на течението. Те се завъртат и поемат бързо надолу. Излизат от сенките и попадат в лъчите на прожекторите. Те застиват върху Лестър и моята риза. Чуват се нови викове. Затрещяват изстрели, водата закипява, куршумите се впиват в мъртвото тяло на Лестър и в боклука, които ту се надигат на повърхността, ту изчезват във водата, като се въртят бясно покрай стената. Аз се връщам на брега и се промъквам незабелязано под пътния мост.