Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Тук във водата се вдава дълго мостче. Повече от дузина лодки са навързани за него, блъскат се лекичко в автомобилните гуми, поставени пред стоманените пилони. Тишината отстъпва място на постоянния шум от човешки гласове и смях, както и от вибрациите от музиката на бандата на име „Дъ Уъркс“. Знам това, защото на задната стена на едноетажната светлосиня сграда е опънат транспарант: „ГРИЛ „КАСКАДА“ КАЗВА „ДОБРЕ ДОШЛИ“ НА „ДЪ УЪРКС.“

Тясното мостче води право към рампата, по която човек стига до верандата на „Каскада“. Облаци мушици се вият около малките фенери, заковани за оградата, която отделя ресторанта от съседните вили. Оранжевите дъски на верандата са нови, върху тях са поставени тъмнозелени пластмасови масички и столове с подхождащи им по цвят квадратни платнени чадъри. Тъпкано е с народ. Проправям си път през тълпата, като леко поклащам глава в ритъма на музиката, като всички останали, влизам вътре и поемам към бара.

Изваждам от джоба си торбичката с парите на Лестър и картата и измъквам една двайсетачка от 1973-а година. Барманът прилича на огромен плюшен мечок с моржови мустаци и светлозелени очи в дълбоки торбички. Дори при този пушек в бара, пак мога да подуша стария дим от пури, с който са се пропили дрехите му през всичкото това време, прекарано зад бирените кранове.

— Имате ли пшенична бира? — питам.

Той се намръщва и клати глава, сякаш изобщо не разбира за какво говоря.

— „Льовенбрау“, например?

Той ми се усмихва накриво и казва:

— А не искаш ли да заемеш и джипа ми „Форинър“? Хайде, приятел, имам си работа.

Виждам логото на „Бъдуайзър“ на дръжката на една от помпите му и поръчвам бутилка от тази бира. Той бръква в хладилния шкаф, отваря бутилката и я поставя пред мен. Посочвам му двайсетачката и оставям рестото на плота, както правят всички. Оглеждам се, залепил устни о гърлото на шишето. Вляво от мен са двама здравеняци по потници, ниско подстригани по военному, с големи татуировки. Вдясно е една двойка около петдесетте, облечени с кожени панталони и жилетки. Мъжът е с дълга посивяла коса, завързана на конска опашка, а косата на мадамата му е зле изрусена и разрошена от вятъра.

Пред тях има купчинка дребни банкноти и монети, две бутилки бира, за чиято марка не съм и чувал, и тежка верига с комплект ключове. Достатъчна ми е само минутка, за да разбера, че са почти мъртво пияни.

Обръщам се към тях със столчето си и ги черпя по едно питие. Той е учител по математика в Юниън Спрингс, а тя е психоложка от Сенека Фолс. Всеки хубав уикенд през лятото възсядали мотоциклетите си и обикаляли щата. Той карал „Индиън чийф“, модел от 1953-а.

— Сам си го възстанових — казва ми през рамо. Угася марлборото си и очите му блясват. — Един от последните мотори от този тип, поръчани от полицията в Ню Йорк сити.

Казвам им, че съм адвокат от Сиракюз и имам лятна вила на брега на езерото, на половината път до язовирната стена. Цялата тази информация си я обменяме като се навеждаме близо един към друг и крещим, за да надвикаме бандата и шума в бара. Поглеждам през прозореца и виждам тълпата да люлее ръце във въздуха. Някои започват да събличат ризите си.

Учителят по математика допива своята „Саранак ейл“ и се изправя, залитайки.

— Ей сега се връщам — казва и стиска рамото ми, което използва като подпора, за да не падне по очи.

Изчезва зад ъгъла, където са тоалетните, преди приятелката му да се ухили до уши, да се изчерви и да рече:

— Аз — също.

Тя се спуска от столчето си. Аз оставям още две двайсетачки на бара и поръчвам на бармана още по един ред, както и по едно от онова, което пият мъжагите до мен. Това отвлича вниманието им достатъчно, за да мога да придърпам ключовете по плота и да ги пусна в джоба на торбестите си шорти.

Изчаквам двамата да се върнат и да се заемат с бирите си, след което си извинявам, че и аз трябва да ида до тоалетната. Прекосявам бара и завивам зад ъгъла. Вляво са тоалетните, а вдясно е входната врата. Завивам надясно. Зад малката полянка се намира настлан с каменни плочи паркинг за два реда коли. Мотоциклетът марка „Индиън чийф“ е във втората редица, паркиран до оранжева хонда-650. Двата мотора са между бял ван и стар форд ескорт.

Оглеждам се бързешком, след това възсядам мотоциклета. По време на юношеството си тренирах мотоциклетизъм на писта, тъй че знам как се кара мотор, но никога не съм яхал такова голямо и тежко чудовище. Пускам го полека по магистрала 38 към Моравия, като гледам пред себе си за проблясващите светлини на препречен с полицейска блокада път.