Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Кеърн Бароу, Шотландия

Докато изкачваха голия скат на Бийн Диърг, голямата каменна хижа Килчърн изчезна в мрака и само мекият жълт блясък на прозорците й остана да пронизва мъгливия въздух. Щом стигнаха до билото, Джъдсън Естерхази и специален агент Алойзиъс Пендъргаст спряха, изключиха фенерчетата си и се ослушаха. Беше пет сутринта, онзи магичен час на първия светлик: моментът, в който елените започват да реват.

Нито един от двамата мъже не заговори. Вятърът премина с шепот през тревите и простена около напуканите от студа скали, докато те чакаха. Но нищо не помръдваше.

— Подранили сме – каза Естерхази най-накрая.

— Може би – промърмори Пендъргаст.

Продължиха да чакат, докато плахата сивкава светлика пропълзя на източния хоризонт, очерта силуетите на самотиите върхове на планината Гремпиън и метна тъжна плащеница върху околностите. Пейзажът започна бавно да се материализира от тъмнината. Ловната хижа стоеше далече зад тях с потъмнелите си от влага кули и укрепления, заобиколени от черни елови дървета, натежали и притихнали. Отпред се издигаше самият гранитен крепостен вал на Бийн Диърг и се губеше в мрака нагоре. Отстрани ромолеше поток и се спускаше в серия водопади, докато си проправяше път към черните води на Лох Дуин, повече от триста метра надолу, почти невидим на слабата светлина. Вдясно от тях и надолу започваха големите мочурища, известни като Фаулмайър, над които се спускаха шлейфове мъгла, понесли слабата миризма на разложение и блатен газ, примесен с противната смрад на прецъфтяващ пирен.

Пендъргаст безмълвно нарами пушката си и пое нагоре по билото. Естерхази го последва, лицето му бе неразгадаемо в сянката на ловната му шапка. Докато се изкачваха, Фаулмайър изникна пред очите им, коварното тресавище се простираше до хоризонта, граничещо на запад с безкрайните черни води на блатата Иниш.

След няколко минути Пендъргаст спря и вдигна ръка.

— Какво има? – попита Естерхази.

Отговорът дойде, но не от Пендъргаст. От някакъв невидим дол отекна странен и ужасяващ звук: ревът на разгонен червен елен. Той потрепери и се издигна още по-мощен, ехото го понесе над планините и блатата като изгубения вик на прокълнат. Беше вик, пълен с ярост и агресия – елените се скитат по голите планински склонове, бият се един с друг, често до смърт, за да се сдобият харем от женски.

На рева отговори втори, от по-близко, откъм бреговете на езерото, последван от друг, който дойде от една далечна падина. Мощните звуци разтърсиха околността. Двамата мъже слушаха, запомняйки всеки звук, отбелязвайки посоката, тембъра и силата му.

Най-после Естерхази заговори, гласът му едва се чуваше на вятъра.

— Онзи, в дола, е същинско чудовище.

От Пендъргаст не последва никакъв коментар.

— Предлагам да тръгнем след него.

— А другият в блатото – промърмори Пендъргаст – е дори още по-голям.

Мълчание.

— Сигурно знаеш правилата на ловната хижа относно влизането в тресавището.

Пендъргаст направи кратък, презрителен жест с бледата си ръка.

— Не съм от тези, които се съобразяват с правилата. А ти?

Естерхази стиска устни и не каза нищо.

Те изчакаха, докато сивкавата дрезгавина внезапно запламтя в червено на източното небе и светлината продължи да пълзи по планинските склонове.

Далече долу тресавището сега изглеждаше като пустош от черни локви и ивици блатна вода, тресящи се мочурища със засмукваща тиня, пръснати сред измамливи тревисти ливади и възвишения от натрошени камъни.

Пендъргаст извади малък телескоп от джоба си, издърпа го и изследва внимателно тресавището. След малко го подаде на Естерхази.

— Намира се между второто и третото възвишение, на около осемстотин метра. Див самец. Без женски.

Естерхази се взря напрегнато.

— Струва ми се, че рогата му са с дванайсет разклонения.

— Тринайсет – промърмори Пендъргаст.

— Онзи, в дола, ще е по-лесно да се издебне. Ще разполагаме с по-добро прикритие. Не съм сигурен, че имаме дори най-слаб шанс да спипаме онзи в тресавището. Дори да оставим настрана риска да стигнем дотам, той ще ни забележи от километър.

— Ще минем така, че второто възвишение да остане между нас и него. Вятърът е в наша полза.

— Дори и така да е, мястото е коварно.

Пендъргаст се обърна към Естерхази и се втренчи в продължение на няколко неловки секунди във високочелото му, аристократично лице.