Линкольн Чайлд: Хладнокръвно отмъщение

Успявайки да сложи ръка върху спусъка, като дърпаше и извиваше, Пендъргаст стреля отново и отново, докато изпразни пълнителя. След това спря и заби юмрук в скулата на Естерхази, точно когато онзи развъртя пушката си като кривак и удари Пендъргаст в гърдите. Като я хвана за приклада, Пендъргаст се опита да я измъкне отново, но с изненадващо движение Естерхази рязко дръпна агента напред, ритна го жестоко, като при това едва не счупи носа му. Кръвта оплиска всичко и Пендъргаст залитна назад, после разтърси глава, опитвайки се да я проясни, докато Естерхази се хвърли върху него и започна да удря лицето му с приклада. През кръвта и мъглата виждаше как Естерхази измъква нови патрони от чантата си и ги зарежда в пушката.

С неподозирана сила успя да изрита дулото и се хвърли встрани точно когато отекна изстрел, грабна пистолета си от мястото, където беше паднал, търкулна се и отвърна на стрелбата. Но Естерхази вече бе успял да се прикрие зад хълма.

Възползвайки се от временното затишие, Пендъргаст скочи и затича надолу, като се обърна назад и стреля няколко пъти, не позволявайки на Естерхази да мръдне, докато той се отдалечаваше. Стигна подножието на хълма, навлезе в блатото и се втурна към една хлътнатина, където бързо го обвиха облаци гъста мъгла.

Там спря, заобиколен от джвакаща тиня. Земята под краката му се тресеше странно, като желатин. Той опипа напред с върха на обувката си, намери по-твърда почва и навлезе навътре във Фаулмайър, стъпвайки от хълмче на хълмче, от камък на камък, като се опитваше да стои далеч от засмукващите локви на подвижните пясъци, докато увеличаваше колкото се може повече дистанцията между себе си и Естерхази. В този миг чу серия изстрели откъм хълма, но те бяха случайни; Естерхази стреляше напосоки.

Като направи трийсетградусов завой, Пендъргаст забави крачка. Нямаше много места, на които да се скрие в блатото, отвъд странните купчини натрошени камъни; мъглата щеше да е единственото му прикритие. Което означаваше, че трябва да се движи ниско.

Той продължи с възможно най-голямата разумна скорост, като спираше от време на време, за да опипа земята с крак. Знаеше, че Естерхази ще го последва; мъжът нямаше избор. А той беше изключителен следотърсач, може би дори по-добър и от самия Пендъргаст. Докато вървеше, той извади от чантата си една носна кърпа и се опита да спре кръвотечението. Усещаше стърженето на счупено ребро в гръдния си кош, последица от яростта борба. Мълчаливо се укори, че не е проверил пушката си непосредствено преди тръгването им. Пушките бяха заключени в стаята за оръжия на хижата, както изискваха правилата; Естерхази трябва да беше приложил някакъв трик, за да се докопа до оръжието му. Махането на един ударник отнемаше не повече от минута-две. Беше подценил съперника си; нямаше да го повтори отново.

Внезапно спря, оглеждайки мястото: тук, на една пясъчна пътека, имаше следи от елена, когото бяха подплашили. Той се ослуша напрегнато, присвивайки очи назад в посоката, от която бе дошъл. Мъглите се издигаха от тресавището на дрипави стълбове, за миг поглъщайки, и после разкривайки гледки от безкрайните блата и далечни планини. Хълмът, на който се бяха борили, беше обвит в мъгла и преследвачът му не се виждаше никъде. Над всичко лежеше мрачна сива светлина, с приближаващ заплашително откъм запад мрак, пронизван от време на време от блясъци на светкавици – задаваше се буря.

Като презареди Колта си, Пендъргаст го прехвърли през рамо и навлезе още по-навътре, следвайки слабата диря на елена, докато се бе провирал по невидима пътека, известна само нему, между тресящи се блата и засмукващи тресавища.

Не беше приключило. Естерхази го преследваше ожесточено. Можеше да има само един изход: един от двама им нямаше да се върне.

Пендъргаст последва неясната следа на елена, докато криволичеше през потръпващите папрати на тресавището, придържайки се към твърдата почва. С приближаването на бурята небето притъмня още и над блатата премина далечен тътен. Той се движеше бързо, спираше само колкото да изследва земята за знаци от пътя на елена. Тресавището беше особено коварно по това време на годината, когато в резултат на дългото лято зелените треви бяха превзели много от тинестите блата, оставяйки измамна кора, която би се пропукала под тежестта на човек.

Светкавиците се гонеха една след друга, започна да вали, от оловното небе закапаха тежки капки дъжд. Излезе вятър, мина по ниския пирен, понесъл миазмена смрад от блатата Иниш на запад: безбрежна водна повърхност, покрита с участъци от тръстика и котешки опашки, които се полюляваха на вятъра. В продължение на километър и половина той се движи по дирите на елена. Те постепенно го изведоха до по-висока и твърда почва, след което – през един внезапен процеп в мъглите – Пендъргаст забеляза отпред развалина. Очертана на фона на небето, на върха на една височина се издигаха стара каменна ограда и овчарска хижа, осветявана от време на време от блясъка на светкавици. Оттатък хълма се виждаха неравните очертания на блатата. Изследвайки стеблата на пречупения прещип, Пендъргаст забеляза, че еленът е минал през развалината и е продължил към обширното блато от другата страна.