Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Страхуваш ли се, Джъдсън?

Изненадан, Естерхази парира въпроса с пресилен смях.

— Разбира се, че не. Просто преценявам шансовете ни за успех. Защо да хабим време в безплодно преследване из мочурището, при положение, че имаме един също толкова хубав елен, който просто ни чака да се спуснем в дерето?

Без да отговаря, Пендъргаст бръкна в джоба си и извади монета от една лира.

— Избирай.

— Ези – каза Естерхази неохотно.

Пендъргаст подхвърля монетата, хвана я и я затисна върху ръкава си.

— Тура. Аз стрелям пръв. – И той поведе надолу по билото на Бийн Диърг. Нямаше пътека, само разбити камъни, ниска трева, диви цветя и лишеи. Когато нощта отстъпи пред утрото, мъглите над тресавището се сгъстиха, сивите валма обгърнаха ниските райони и изпълзяха нагоре по хълмовете и възвишенията.

Двамата мъже се движеха тихо и предпазливо. Когато стигнаха до една малка падина в основата на Бийн, Пендъргаст направи знак да спрат. Червените елени имаха изключително развити сетива и те трябваше да положат върховни усилия да не бъдат забелязани, чути или подушени.

Пълзейки към склона на дерето, Пендъргаст огледа върха.

Еленът беше на около километър от тук и се движеше по посока на мочурището. Сякаш по даден знак той вдигна глава, подуши въздуха и нададе оглушителен рев, който отекна и заглъхна сред камъните, после разтърси гривата си и се върна да помирише земята, откъсвайки стиска трева.

— Мили боже – прошепна Естерхази. – Огромен е.

— Трябва да се движим бързо – промърмори Пендъргаст. – Навлиза по-навътре в мочурището.

Те заобиколиха отдолу ръба на дерето, като внимаваха да не се виждат, докато еленът не се изравни с едно малко възвишение. Обърнаха се и приближиха животното, използвайки ниския хълм за прикритие. Бреговете на мочурището след дългото лято се бяха втвърдили и двамата мъже се движеха бързо и тихо, използвайки меките туфи трева като стъпала за преминаване. Стигнаха подветрената страна на хълма, после клечешком се спуснаха отвъд. Вятърът продължаваше да е в тяхна полза и те отново чуха рева на елека – доказателство, че не е усетил присъствието им. Пендъргаст потрепери; завършекът на рева странно му напомни за лъвски рев. Като направи знак на Естерхази да остане отзад, той изпълзя до края на хълма и надникна през една купчина от камъни.

Еленът стоеше на около деветстотин метра, душеше въздуха и пристъпваше неспокойно. Той разтърси отново гривата си, лъскавите му рога блестяха. Вдигна глава и изрева още веднъж. Рогата му имаха тринайсет разклонения; най-малко пет педи едното. Странно беше, че в самия край на сезона на разгонването още не беше събрал солиден харем. Някои мъжки, явно, бяха родени самотници.

Те все още се намираха на прекалено голяма дистанция за надежден изстрел. Всъщност беше нужен не просто добър изстрел; човек не биваше никога да се надява просто да рани животно от такъв калибър. Той трябваше направо да го убие.

Агентът се върна обратно и се присъедини към Естерхази.

— Намира се на деветстотин метра оттук – прекалено далече е.

— Точно от това се страхувах.

— Невероятно уверен е в себе си – каза Пендъргаст.

— Тъй като във Фаулмайър никой не ловува, той не е така бдителен, както би трябвало да бъде. Вятърът духа към нас, а той се отдалечава, мисля, че имаме шанс да го дебнем открито.

Естерхази поклати глава.

— Почвата нататък изглежда много несигурна.

Пендъргаст посочи към един песъчлив участък, непосредствено до мястото, където се криеха, и откъдето можеше да се проследи придвижването на елена.

— Ще вървим след него. Ако някой знае пътя през тресавището, това е той.

Естерхази направи жест:

— Води тогава.

Те свалиха пушките си и изпълзяха иззад възвишението по посока на елена. Животното беше наистина разсеяно, фокусирано върху това да души въздуха, който идва от север, без да обръща внимание на ставащото зад него. Душенето и надаването на гръмогласни ревове прикриваше звуците от приближаването им.

Придвижваха се максимално предпазливо, спирайки, когато животното се колебаеше или се обръщаше. Постепенно започнаха да го настигат. Еленът продължи да навлиза по-дълбоко в тресавището, явно следвайки диря по въздуха. Те продължиха в пълно мълчание, знаейки, че не бива да говорят, като вървяха приведени, камуфлажните им униформи се сливаха напълно с обкръжението на мочурището. Пътят на елека следваше почти невидими бръчки от по-твърда почва, пътеката криволичеше между гъсти езера, потрепващи тресавища и тревисти равнини. Дали от несигурната почва, от лова или поради някаква друга причина, напрежението във въздуха като че се усили.