Тим Грийн - Перфектно отмъщение

И ето до какъв извод стигнах:

Ако изчакам, най-вероятно и двамата ще останем в Обърн до края на живота си.

Ако тръгна сам, би могло и да успея.

Отварям очи и виждам „Люлката“. Когато Лестър ми я показа за първи път, платното не ми говореше нищо. Някаква симпатична барокова картинка с меки цветове. Розова рокля. Широк сноп светлина, процеждащ се през синьо-зелените дървета. Изискана обувчица, която лети във въздуха. Млад мъж в храстите, който гледа възхитен. По-стар възпитан господин, който забавлява красивата млада жена. Но след като започнах да се вглеждам, не след дълго разбрах какво представляваше платното. Картина на предателството.

През последната година използвах картината да захранва тайно омразата ми към хората, които ме предадоха. Светлината, която се процежда през прозорчето, е доказателство, че аз поне не предадох приятеля си, въпреки че това може да ми коства всичко. Търся в себе си макар и малка следа от задоволство. Не знам защо, но не намирам нищо подобно. Аз съм един празен гроб.

Дупката за бягството зад тоалетната е толкова голяма, че направо ме заболява сърцето.

Протягам ръка и пъхам пръсти под ръбовете на картината и металния таван, след което откъсвам репродукцията. Хартията се къса на ъгълчетата, където е била залепена с тиксо. Разтварям пръсти и я смачквам на топка, която после хвърлям на пода.

Всичко в тази килия без втория ми комплект дрехи принадлежи на Лестър. Казаха, че някой щял да се погрижи за вещите му. Не съм решил дали да си извоювам отново правото да се върна в карцера, или не. Осъзнавам, че се наслаждавам на малките свободи, с които свикнах. На слънцето. На дъжда по лицето си. На дългите разходки в двора. На книгите. Въпросът е следният: доколко мога да бъда в безопасност без Лестър?

Скачам долу и навивам всичко в дюшека си. След закуска мятам рулото на рамо и един надзирател ме съпровожда до блок Д. Без Лестър се чувствам като гол.

Когато първият тъмничар зад бюрото вдига глава, виждам, че това е Синята брада. Косата му е по-дълга и е замазана назад с помада, ала малките му очи продължават да проблясват.

— Виж ти, виж ти — казва той, — големите бикове сумтяха и потропваха тук тази сутрин, сякаш подушили разгонена кошута. И май са били прави.

Дългите му космати пръсти се плъзгат по листа със заповедта за преместване, а жълтият му изострен нокът се спира на средата на страницата. Обръща глава и извиква високо към групата надзиратели, които стоят на прага.

— Онзи в седемнайсета готов ли е да тръгва? — пита. — Тук имаме ново момиче.

Поглежда ме похотливо и казва:

— Знам, че ще поискаш двойна килия, след като решиш кой ще бъде новият ти татко, но се надявам засега да харесаш новия си дом.

Един тъмничар приближава и казва:

— Ъ-ъ-ъ, Марти. Седемнайсета още не е готова. Градинският маркуч казва, че не ще да си тръгва.

— Ами кажи на Градинския маркуч, че ще дойда да го погъделичкам по гъза със сопата си — казва Синята брада и слага ръка върху палката си, сякаш да покаже, че говори сериозно.

— Вече му го казах.

— Ами тогава изкарай го с газ копелето — казва Блубърд.

— Ще трябва първо да се обадим на лейтенанта.

— Аз ще го направя — казва Синята брада. Вдига брадичка нагоре, взема слушалката и набира номера.

Гледа свирепо надзирателя, който ме е довел и казва:

— Заведи я тази обратно в килията й в блок А, докато дезинфектирам оная въшка.

А на мен казва:

— Не се безпокой, госпожичке. Ще ти приготвим стаичката съвсем скоро. Защо не излезеш и не си пийнеш нещо край басейна?

Връщам се през двора в килията си и разгъвам дюшека. Лягам и забивам поглед в тавана, празен, само с четири ъгълчета от репродукцията. Решил съм, че следващият ми разпит от страна на Синята брада трябва да изпрати ясно послание към целия затвор. Нищо няма да ми струва да го връхлетя през писалището. Ще завъртя главата му в ръце като пъпеш, ще строша врата му и ще прекъсна гръбнака между третия и четвъртия прешлен. Щом ще ходя в карцера, поне да го направя със стил. Когато изляза — ако изобщо изляза от карцера — ще съм доста сигурен, че след подобно нещо, едва ли някой ще ме закачи.

Тъкмо обмислям как ще го осъществя технически, когато чувам дрезгавия глас на Лестър в дъното на коридора. Скачам долу и се улавям за решетките. Той се тътри бавно към килията ни и си бъбри с тъмничаря.

— Отвори първа — извиква високо тъмничарят.

Отдръпвам се назад.

— Отвори първа.