Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Усещам докосването на изкривените му пръсти по главата и по гърба си. Обръща ме внимателно, както един акушер ще извади бебето, и ме измъква през дупката. И бедрото ми се заклещва, но само за миг. Вече съм навън. Изправям се бос върху тясната решетка на металната пътечка. Отдолу се надига вонята на отходен канал, но духът ми литва високо. Стоя там, омазан и гол в този нов свят. Иска ми се да вдигна ръце над глава и да изкрещя, но вместо това набързо се обличам.

Лестър носи парче черна хартия, което залепва върху дупката. Вече сме в пълен мрак, но само за няколко секунди. Лестър държи в ръка малка крушка, която е свързана с тиксо към батерия тип D. В този мрак тя хвърля достатъчно светлина, за да виждаме лабиринта от тръби и кабели и въздухопроводи, които стърчат от килиите и от двете страни на мостчето. Тази бъркотия от механични вени е висока колкото пететажно здание.

Лестър започва да се спуска в тясното пространство между тясното мостче и килиите. Аз го следвам и той насочва глезените ми, както ми бе казал, за да мога да намеря опора, където да стъпя без да вдигам шум. Въпреки че Лестър ме е предупредил да не го правя, аз все пак поглеждам надолу. Мазната вода е много далеч под нас и се питам дали ще мога да се сдържа да не повърна, когато спусна крака в мрака.

Скоро чувам Лестър да шляпа тихо долу. Опората за краката ми е добра, но когато ми остават метър и половина до долу, сграбчвам една гореща тръба и изгарям ръката си. Сподавям вика си, но скачам и шумно изплясквам в канала. Изправям се и запушвам с ръце устата си, но повръщаното си намира процепи и драйфам още десет секунди, преди най-сетне да успея да овладея спазмите. Лестър ме гледа втренчено с онези негови огромни очи, уголемени още повече от лещите в този мрак. Примигва и аз поклащам извинително глава. Той вдига глава към пустото мостче и започва да гази към другия край на блока.

Трудно се върви, тъй като калта от утайките сякаш засмуква обувките ми. Лестър прави големи крачки, при които коленете му за малко излизат над мазната воня. Стомахът ми отново се бунтува. Мисля си, че няма да мога да издържа нова конвулсия, но виждам тухления тунел, осветен от импровизираната лампа на Лестър.

Той спира и се потапя в мръсната пяна. Излиза с обущарски чук и ми го подава да го видя. Широко ухилен е. Изкачваме се в тунела и пълзим по песъчливия му лайнян под. Оглеждам се за шахта, но виждам само гладката повърхност на утайките. Лестър спира рязко и се обръща.

— Какво правим? — питам.

— Трябва да сме я отминали.

Главата ми се замайва от онзи познат стар страх. Сърцето ми се разтуптява още по-силно. Изведнъж тунелът ми се вижда прекалено тесен.

— Какво искаш да кажеш? — питам. — Как така?

— Шахтата е тук — отвръща той. — Просто съм я подминал.

— А аз си мислех, че ти си я откопал.

— Това беше преди две години, момко. През зимата водата тук се вдига високо и оставя подире си нови утайки. Точно зад теб. Там. Копай.

Завъртам се и се опитвам да изгреба с нокти меката глина, драскам като куче, докато най-накрая пръстите ми напипват тухлите под нея. Вонята отново ме атакува.

— Тухла е — казвам и тонът ми е рязко повишен.

— Продължавай.

Късчета кал прелитат в тунела и се размазват по ронещите се стени.

Пръстите ми са така изтръпнали, че не ги чувствам. Сега опират о нещо по-твърдо от тухлите.

— Мисля, че я намерих.

— Ето, използвай това — казва Лестър и ми подава чука.

Вкарвам раздвоения му тънък край в процепа на старата стоманена плоча. Сърцето ми забавя биенето си и сега дишам по-леко. След минути съм разкрил капака над цялата шахта. Пак с изтънената част на чука го повдигам и го отмествам встрани. Отдолу ни лъхва хладен въздух — от обширно празно пространство, в което отеква ехото от капеща вода.

— Трябва да има заварени стъпала — казва Лестър и гласът му издава главозамайването му, когато мушва лампата в дупката.

Виждам долу още вода. Вонята е още по-силна, но не и толкова остра. Виждам ръждясалите стъпала, които стърчат от тухлената стена. Докато се спускам към резервоара, ръждата от стъпалата се люспи под пръстите ми и ръцете ми почервеняват.

Водата е студена и стига до коленете ми. Лестър се спуска бавно и заедно зацапваме по дължината на старата пещера. Стените са бъкани с паяци, които пълзят и бягат от светлината на мижавата ни лампа. Плъх изписква и се покатерва на козирката над нас, хвърля шепа прах в светлинното зарево.

Стигаме до края на водоема и там има други стъпала, които водят към черната дупка на водопреливната тръба. Събраната във водоема вода била използвана за тоалетните на женския затвор. Когато през влажния сезон резервоарът се напълвал, излишната вода се изтичала към преливника на Оуаско. Лестър твърди, че след като затворът бил преустроен през 1930-а, се наложило да построят нова стена над тази преливна тръба, тъй като женският затвор си стоял в първоначалния си вид до 1934-а.