Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Кои са техните?

— Зелените — казва и посочва. — Може би ще успея да те въведа без неприятности.

Виждам тълпа бели, повечето млади мъже с татуировки. Половината от тях са дългокоси. Работят с тежестите като миньори. Сериозно и методично. Джъстин е един от тях.

— Мисля да пасувам.

Тръгваме по песъчливия асфалт току до телената ограда на района за вдигането на тежести. Завъртам глава и оглеждам различните мъже. Никой не отвръща на погледа ми. Започвам да усещам, че двамата с Лестър сме в безопасност.

Лестър поздравява някакъв тъмничар, когото не съм виждал досега. Тъмничарят се усмихва и отвръща на поздрава. Вижда се, че харесва Лестър.

— И какво следва, като стигнеш до металната пътечка? — питам, когато се отдалечаваме достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Чух Кларънс да разговаря с друг тъмничар за бягството от Елмира миналия месец. Споменаха, че никой не е успял да избяга оттук след като затворът бил преустроен през 30-те.

— Никой не е успял — отвръща той, поглежда безоблачното синьо небе, като заслонява с ръка очи. — След като излезеш от стоманената клетка, блокът е просто една здрава бетонна кутия. Ако успееш да излезеш и от нея, стигаш до стената. Тя е метър и двайсет дебела и основите й са тринайсет метра под земята.

— Значи сме прецакани — казвам.

Той спира и ме поглежда. Очите му святкат и той се усмихва.

— Толкова е просто, че никой не се е сетил за него — казва. — А ако някой се е сетил, не е имал търпението да го направи.

— Да направи какво?

— Да избяга по обратния път — отвръща той и тръгва отново. — След като излезеш от килията, трябва да измислиш как да излезеш от блока. А сетне — как да преодолееш стената. Тъпанарите тук, които са успявали да излязат от килията, просто се лутат по тунелите няколко дни, след което почват да крещят за помощ. А аз го направих по обратния път — казва той. — Вярно, отне ми почти четирийсет години, но толкова са необходими, момко. Когато излезем от онази килия, блокът и стената вече ще са преодолени.

— Как?

Време е да си вървим и ние го правим, следвайки тълпата, която се е скупчила до задния вход на блок А. Внимавам да не настъпя някого и скоро виждам белите туфи на лестъровата коса през трима души от мен. Озовавам се в група от чернокожи, които ме притискат. Никой от тях не гледа към мен. Единият е с дебели очила. Виждам мрежичката на косата му и голите рамене като едрокалибрени гюлета. Виждам буза с два дълги белега и сплетени кичури коса. Подушвам миризмата на варено говеждо и острия мирис на човешко тяло.

Опитвам се да премина напред, но не мога и сърцето ми се разтуптява още по-силно. По челото ми избива пот, дланите ми са вече влажни. Две големи ръце ме хващат за задника. Мокри устни докосват ухото ми.

— Ще те направя моя кучка — казва той. — Малък бял сладуранчо.

Пръстите му пробват процепа на панталоните ми. Аз крещя и скачам, и размахвам ръце.

— Ей, човече.

— Какво бе, мамка му?

Тъмничарите опъват вратове, надигат се на пръсти. Изваждат се палките. Пресата около мен се охлабва. Освобождавам се и залитайки заставам пред плъзгащата се врата на Първи отряд.

— Гледай къде вървиш бе — казва дългокосо мръсно бяло момче и ме блъска.

Замахвам без да виждам, след това влетявам в килията и се спирам в дъното й. Ръцете ми са свити в юмруци. Лицето ми е пламнало.

— Какво? — пита Лестър и усмивката му се стопява.

— Ще ги убия, мамицата им — казвам и посочвам вратата на килията, която се затваря автоматично. — Не го искам, по дяволите. Ето защо не мога да остана тук.

— Какво ти направиха? — пита той.

Разказвам му и той поклаща глава.

— Бил си твърде дълго сам, момко. Те са като кучетата. Трябва да ги гледаш в очите. Да ги накараш с поглед да клекнат. Да вървиш изправен. И няма да ти направят нищо. Сигурно си чул как колумбиецът, дето го утрепах, ревеше от болка, докато отровата прояждаше вътрешностите му и никой не можеше да му помогне. Никой не иска да вкуси подобно нещо.

— Но онзи хлапак се опита да те заколи в карцера.

— Хлапето бе твърде глупаво, за да е наясно — казва той. — Ако забеляза, изобщо не се изплаших.

— Никога през живота си не съм мислил по този начин — казвам с разтреперан глас. — И, мамка му, сега не мога да се спра. Мисля си непрекъснато за това, че можем да успеем. Само за това мисля.

— Можем, момко.

— Мога да убия някое от тези копелета — казвам. — Също като теб. С гирата.

— Недей — казва. — Ще отидеш в карцера за пет години. Изчакай. Дванайсет месеца. Може би четиринайсет. Те няма да те пипнат с пръст. Ще си играят с теб, само ако им позволиш. Това е начинът. Слушай, в началото на XIX век тук е имало един женски затвор. Когато са построили наново този, използвали са основите на женския блок, а след това са го реконструирали през 1934-а. През седемдесетте години се посближих с един тъмничар. Бях чувал за тази история и го накарах да ми покаже плановете. Те ги пазят. Всичките. От самото начало. В електроцентралата. Онзи тухлен комин, който си видял в южния двор.